Читаем Богът на дребните неща полностью

Кажи им да четат вестниците. Сега има глад. Няма работни места. Хората умират от недояждане. Трябва да са благодарни, че изобщо имат работа.

Винаги когато във фабриката ставаше нещо сериозно, новината се съобщаваше на Мамачи, а не на Чако. Тя беше господарката, модалали. И играеше ролята си, както подобава. Отговорите й, дори и когато биваха строги, бяха директни и предсказуеми. Чако, от друга страна, макар да бе мъжът в къщата, макар да говореше за „моите туршии, моя конфитюр, моето къри на прах“, тъй често се стараеше да се представи в различна светлина, че замъгляваше бойната картина.

Мамачи се опитваше да предупреди Чако. Той я слушаше, но не чуваше какво всъщност казва. Затова въпреки ранните признаци на недоволство във фабриката Чако в очакване на Революцията продължаваше да играе играта Другарю! Другарю!

Тази нощ на тясното хотелско легло той размишляваше сънливо как да изпревари другаря Пилай и да организира своите работници в нещо като частен профсъюз. Ще устрои избори. Ще ги накара да гласуват. Работниците можеха да се редуват като избрани представители на колектива. Усмихна се при мисълта да преговаря край кръглата маса с другаря Сумати или още по-добре с другаря Люсикути, който беше много по-представителен.

После мислите му се върнаха към Маргарет Кочама и Софи Мол. Обръчи от пламенна любов така стегнаха гръдния му кош, че едва можеше да диша. Лежеше буден и броеше часовете — колко остава до тръгването към летището да ги посрещнат.

На съседното легло племенницата и племенникът му спяха прегърнати. Един горещ близнак и един студен. Той и Тя. Ние и Нас. Може би някак си долавяха намека на съдбата за всичко, което ги очаква зад кулисите.

Те сънуваха своята река.

Сънуваха сведените над нея кокосови дървета и наблюдаваха с очи като кокосови орехи как лодките се плъзгат по водата. Сутрин нагоре по течението. Вечер — надолу. И глухия, тъп звук от бамбуковите прътове на лодкарите, когато се опират в тъмното омаслено дърво на лодките.

Беше топла водата. Сивозелена. Като вълниста коприна. С риба в нея.

С небето и дърветата в нея.

А вечер — със счупената жълта луна в нея.

Като се умориха да чакат, ароматите на вечерята слязоха от пердетата и се изплъзнаха през прозорците на „Морската кралица“, за да танцуват цяла нощ върху морето с мирис на вечеря.

Часът беше два без десет.

<p>5</p><p>Божият кът</p>

Години по-късно, когато Рахел се върна при реката, тя я посрещна с ужасната усмивка на череп, с дупки на местата, където някога е имало зъби, и с безсилна ръка, вдигната от болнично легло.

Две неща се бяха случили.

Реката се беше свила. А Рахел бе пораснала.

В долното течение на реката беше построен бараж за солената вода в замяна на повече гласове при изборите, осигурени от влиятелното лоби на оризо-производителите. Баражът регулираше притока на солена вода от ръкавите, които се вливаха в Арабско море. Така че сега вместо една имаха две реколти годишно. Повече ориз на цената на една река.

Макар да беше юни и да валеше, сега реката представляваше само една леко придошла вада. Тънка лента от гъста вода, която се плиска лениво в калните брегове от двете й страни, украсена тук-там от сребристия блясък на умряла риба. Беше задръстена с буйно растящи водорасли, чиито мъхнати кафяви корени се вееха под водата като тънки пипала. Бронзовокрили буболечки се движеха по нея. Кривокраки, предпазливи.

Някога реката притежаваше способността да буди страх. Да променя живота на хората. Но сега зъбите й бяха изтръгнати, духът й — изтощен. От нея бе останала само една бавна, тинеста зелена лента, понесла зловонни боклуци към морето. Ярки найлонови торбички плуваха по лепкавата й, буренясала повърхност като политнали субтропични цветя.

Каменните стъпала, които някога водеха желаещите да се изкъпят до самата вода, а рибарите — до рибата, сега стояха напълно оголени и водеха от никъде за никъде — абсурден стъпаловиден паметник в чест на нищо. През пукнатините прорастваше папрат.

От другата страна на реката стръмният кален бряг свършваше рязко под ниските пръстени стени на поселище от колиби. Деца клякаха заднешком над самия му край и пускаха изпражненията си право в лепкавата всмукваща всичко тиня на откритото речно корито. По-малките оставяха своите меки кафяви купчинки сами да се търколят надолу. До вечерта реката щеше да се издигне, да прибере приношенията на деня и бавно да ги понесе към морето, забравяйки подире си вълнисти ивици от гъста бяла пяна. В горното течение чисти майки перяха дрехи и миеха съдове в незамърсената от фабрични отпадъци вода. Къпеха се хора, нагазили до кръста. Насапунисаните им тела приличаха на редици от тъмни бюстове върху тънката, полюляваща се лента на реката.

В топли дни миризмата на изпражнения се надигаше от реката и покриваше Айеменем като шапка.

Още по-нататък една петзвездна хотелска верига беше купила Сърцето на Мрака.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эра Меркурия
Эра Меркурия

«Современная эра - еврейская эра, а двадцатый век - еврейский век», утверждает автор. Книга известного историка, профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина объясняет причины поразительного успеха и уникальной уязвимости евреев в современном мире; рассматривает марксизм и фрейдизм как попытки решения еврейского вопроса; анализирует превращение геноцида евреев во всемирный символ абсолютного зла; прослеживает историю еврейской революции в недрах революции русской и описывает три паломничества, последовавших за распадом российской черты оседлости и олицетворяющих три пути развития современного общества: в Соединенные Штаты, оплот бескомпромиссного либерализма; в Палестину, Землю Обетованную радикального национализма; в города СССР, свободные и от либерализма, и от племенной исключительности. Значительная часть книги посвящена советскому выбору - выбору, который начался с наибольшего успеха и обернулся наибольшим разочарованием.Эксцентричная книга, которая приводит в восхищение и порой в сладостную ярость... Почти на каждой странице — поразительные факты и интерпретации... Книга Слёзкина — одна из самых оригинальных и интеллектуально провоцирующих книг о еврейской культуре за многие годы.Publishers WeeklyНайти бесстрашную, оригинальную, крупномасштабную историческую работу в наш век узкой специализации - не просто замечательное событие. Это почти сенсация. Именно такова книга профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина...Los Angeles TimesВажная, провоцирующая и блестящая книга... Она поражает невероятной эрудицией, литературным изяществом и, самое главное, большими идеями.The Jewish Journal (Los Angeles)

Юрий Львович Слёзкин

Культурология