Читаем Богът на дребните неща полностью

Близнаците бяха още твърде млади, за да знаят, че пред тях са само бирниците на историята. Изпратени да прегледат сметките и да съберат таксите от онези, които нарушават законите й. Движени от чувства първични, но някак парадоксално — напълно безпристрастни. Чувства на презрение, родени от ембрионален, неосъзнат страх — страха на цивилизацията от природата, страха на мъжа от жената, страха на силата от безсилието.

Върховният стремеж на човека да разруши онова, което не може нито да подчини, нито да обожестви. Човешките Потребности.

Онова, на което Естапен и Рахел станаха свидетели в онази сутрин, макар тогава да не го осъзнаваха, беше клинична демонстрация в контролирани условия (нали не ставаше дума за война или за геноцид) на стремежа на човешката природа към господство. Организираност. Ред. Пълен монопол. Това бе човешката история, дегизирана като Божия Цел, която се разкриваше пред една невръстна публика.

В станалото онази сутрин нямаше нищо неочаквано. Нищо случайно. То не беше безпрецедентна акция или уреждане на лични сметки. Не. Една ера слагаше отпечатъка си върху тези, които живеят в нея.

Историята в представление на живо.

Ако полицаите нараняваха Велута повече, отколкото са възнамерявали, то беше само защото каквото и да е родство, каквато и да е връзка между него и тях, какъвто и да е намек, че ако не друго — той поне биологически също принадлежи към човешкия род — отдавна вече не съществуваха. Те не арестуваха човека, а прогонваха страха. Нямаха инструмент, с който да измерят какви мъчения той може да изтърпи. Нямаха начин да установят до каква степен — временно или завинаги — са го увредили.

Противно на начина, по който се овладяват развилнели се религиозни тълпи или се подчиняват разбунтували се войски, тази сутрин в Сърцето на Мрака отрядът от докосваеми полицаи действаше методично, а не с ярост. С ефективност, а не с анархия. С отговорност, а не с истерия. Не му оскубаха косата, нито го изгориха жив. Не му отрязаха гениталиите, за да ги натъпчат в устата му. Не го изнасилиха. Нито го обезглавиха.

В края на краищата полицаите не се бореха с епидемия. Те просто ваксинираха обществото, за да го предпазят от евентуално нейно избухване.

На задната веранда в Къщата на Историята, докато гледаха как пребиват и смазват човека, когото обичат, господин Еапен и госпожа Раджагопалан, Близнаци Посланици на Бог знае какво, научиха два нови урока.

Урок номер едно:

Кръвта рядко личи върху Черния Човек. (Дум-дум).

И

Урок номер две:

Тя обаче мирише.

Болезненосладникаво.

Като увехнали рози, полюшвани от вятъра. (Дум-дум).

— Мадийо? — попита един от Агентите на Историята.

— Мади аайрикум — отвърна друг.

Достатъчно ли е?

Достатъчно.

Отстъпиха от него. Изкусни занаятчии, които преценяват работата си. Търсят естетическата дистанция.

Тяхната работа, изоставена от Бога и от Историята, от Маркс, от мъж и от жена, а (в идващите часове) и от децата, лежеше свита на пода. Той беше в полусъзнание, но не се движеше.

Черепът му беше строшен на три места. Носът и скулите бяха смазани, от което лицето му бе заприличало на пулп, без ясни очертания. Ударът върху устата беше разцепил горната му устна и счупил шест зъба, три от които се бяха залепили върху долната устна, та красивата му усмивка сега бе отвратително преобърната. Четири от ребрата му бяха счупени, едно от които бе разкъсало левия бял дроб, затова от устата му течеше кръв. Яркочервена бе кръвта в дъха му. Прясна. Пенеста. Дебелото му черво беше пробито и кървеше, кръвта се събираше в коремната кухина. Гръбнакът му бе сплескан на две места, а контузията бе парализирала дясната му ръка и го бе лишила от способността да контролира пикочния мехур и ректума си. Капачките и на двете му колена бяха счупени.

Въпреки това извадиха белезниците.

Студени.

С кисел металически мирис. Като на перилата в автобусите и ръцете на кондуктора, който се държи за тях. В този миг полицаите забелязаха боядисаните му нокти. Един вдигна ръката му и кокетно разлюля пръстите на Велута към другите полицаи. Те се изсмяха.

— Това пък какво е? — извика някой с висок фалцет.

Един полицай плесна пениса му с палка.

— Хайде, покажи ни твоята тайна. Покажи ни колко голям става, когато го надуеш. — Вдигна грубата си обувка (със стоножки, полепнали в подметката) и леко настъпи ранения.

Извиха ръцете на гърба му и затвориха белезниците.

Щрак.

И щрак.

Под едно късметлийско листо. Есенно листо в нощта. Което караше мусоните да идват навреме.

Там, където белезниците се допираха до ръцете му, кожата му настръхна.

— Това не е той — прошепна Рахел на Еста. Познавам. Това е брат му близнакът. Урумбан. От Кочи.

Еста не искаше да търси убежище в илюзии, затова не каза нищо.

Някой ги заговори. Един любезен докосваем полицай. Любезен към своите.

— Момче, момиченце, добре ли сте? Той нарани ли ви?

Не съвсем едновременно, но почти, близнаците прошепнаха:

— Да. Не.

— Не се безпокойте. С нас сега сте в безопасност.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эра Меркурия
Эра Меркурия

«Современная эра - еврейская эра, а двадцатый век - еврейский век», утверждает автор. Книга известного историка, профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина объясняет причины поразительного успеха и уникальной уязвимости евреев в современном мире; рассматривает марксизм и фрейдизм как попытки решения еврейского вопроса; анализирует превращение геноцида евреев во всемирный символ абсолютного зла; прослеживает историю еврейской революции в недрах революции русской и описывает три паломничества, последовавших за распадом российской черты оседлости и олицетворяющих три пути развития современного общества: в Соединенные Штаты, оплот бескомпромиссного либерализма; в Палестину, Землю Обетованную радикального национализма; в города СССР, свободные и от либерализма, и от племенной исключительности. Значительная часть книги посвящена советскому выбору - выбору, который начался с наибольшего успеха и обернулся наибольшим разочарованием.Эксцентричная книга, которая приводит в восхищение и порой в сладостную ярость... Почти на каждой странице — поразительные факты и интерпретации... Книга Слёзкина — одна из самых оригинальных и интеллектуально провоцирующих книг о еврейской культуре за многие годы.Publishers WeeklyНайти бесстрашную, оригинальную, крупномасштабную историческую работу в наш век узкой специализации - не просто замечательное событие. Это почти сенсация. Именно такова книга профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина...Los Angeles TimesВажная, провоцирующая и блестящая книга... Она поражает невероятной эрудицией, литературным изяществом и, самое главное, большими идеями.The Jewish Journal (Los Angeles)

Юрий Львович Слёзкин

Культурология