Богът на дребните неща

Сиви катерички се стрелкаха по петнистите стволове на каучукови дървета, полегнали към слънцето. По кората им личаха стари прорези. Затворени плътно. Излекувани. Вече неизползвани.

Този пейзаж продължи дълго, после се появи поляна. И една къща.

Къщата на Историята.

Със заключени врати и отворени прозорци.

С хладен каменен под и с мрачни стени, по които се носят сенки във формата на кораби.

Къщата, в която стоят восъчни предци със загрубели нокти на краката, а дъхът им мирише на пожълтели географски карти, когато си бъбрят със съскащ хартиен шепот.

Където прозрачни гущери живеят зад старите картини.

Където мечтите се вземат в плен и се променят.

Където призракът на един стар англичанин, прикован със сърп до каучуково дърво, беше унищожен от двуяйчните близнаци — една Подвижна Република с алаброс беше забола Марксическо знаме в земята до него. Когато отрядът полицаи мина оттам със ситни стъпки, никой не чу молбата на призрака. С кротък мисионерски глас. Извинете, бихте ли, хм… дали случайно нямате, хм… дали нямате една пура за мен? Не?… Не, не вярвам да имате. Къщата на Историята.

Където в идващите години Ужасът (все още предстоящ) щеше да бъде погребан в плитък гроб. Скрит под веселото тананикане на хотелски готвачи. Смирението на старите комунисти. Бавната смърт на танцьорите. Историите-играчки, с които богатите туристи идваха да си поиграят.

Красива беше тази къща.

Била е някога с бели стени. С червен покрив. Ала сега беше боядисана в цветовете на сезоните. С четки, потапяни в палитрата на природата. Мъхово-зелено. Землистокафяво. Черно. Затова изглеждаше по-стара, отколкото бе в действителност. Като потънало съкровище, извлечено от дъното на океана. Целувано от китове и обрасло с раковини. Повито в тишина. Изпускащо мехурчета през счупените си прозорци.

Къщата беше заобиколена от дълбока веранда. Самите стаи бяха изградени по-навътре, обгърнати от сянка. Керемиденият покрив се спускаше стръмно надолу, като двете страни на огромна, обърната лодка. Прогнили греди, подкрепяни от някога белите колони, се бяха огънали в средата и образуваха голяма, подобна на прозявка дупка. Дупка в Историята. Образувана от Историята дупка във Вселената, през която на свечеряване се издигаха гъсти като фабричен дим облаци от безмълвни прилепи, понесли се в мрака.

Връщаха се в зори с новини от света. Сивкава мъгла в розовата далечина, която внезапно се сгъстяваше и почерняваше над къщата, преди да се провре обратно през дупката в Историята като пушек във филм, прожектиран отзад-напред.

Те спяха по цял ден, прилепите. Покриваха като кожа вътрешната страна на покрива. И ръсеха изпражнения по пода.

Полицаите спряха и се разгърнаха във ветрило. Това всъщност не бе нужно, но те обичаха тези Докосваеми игри.

Заеха стратегически позиции. Приведоха се зад полуразрушената ниска каменна ограда.

Бързо изпикаване.

Гореща пенлива течност върху топлите камъни. Полицейска пикоч.

Удавени мравки сред жълти мехурчета.

Дълбоко поемане на дъх.

След това едновременно, на колене и лакти, запълзяха към къщата. Като филмови полицаи. Тихо, тихо през тревата. С палки в ръце. Понесли картечници в умовете си. Поели отговорността за Докосваемото бъдеще върху слабите си, но надеждни рамене.

Откриха плячката си на задната веранда. Една разрошена букла на алаброс. Фонтан от коса, пристегнат с Любов-в-Токио. И в друг ъгъл (като вълк единак) — един дърводелец с кървавочервени нокти.

Заспал. Обезсмислящ цялата Докосваема хитрост.

Изненадващо връхлитане.

В главите им — едри заглавия във вестниците.

Престъпник уловен в полицейска мрежа.

За нахалството си, за това, че бе им изиграл номер, заловеният щеше да заплати. О, да.

Ритниците с тежките им обуща събудиха Велута.

Естапен и Рахел се стреснаха от виковете на заспалия, изненадан, че чупят капачките на коленете му.

Виковете на децата замряха у тях, обърнаха се по гръб и заплуваха нагоре с корема като умрели риби. Свити на пода, мятащи се между страха и неверието, те осъзнаха, че човека, когото бият, е Велута. Откъде беше дошъл? Какво беше сторил? Защо го бяха довели тук полицаите?

Децата чуха тъпия удар на дърво върху плът. На тежка обувка върху кокал. Върху зъби. Приглушено изохкване след ритник в корема. Беззвучното хрущене на череп върху цимент. Гъргоренето на кръв в дъха на човек, чийто бял дроб е разкъсан от назъбения край на счупено ребро.

С посинели устни и с очи големи като чинии, децата наблюдаваха, хипнотизирани от нещо, което долавяха, но не можеха да разберат: отсъствието на настървение в действията на полицаите. Пропастта, зееща там, където би трябвало да има гняв. Трезвата, непоколебима бруталност, методичността в онова, което вършеха.

Сякаш отваряха бутилка.

Или затваряха кран на чешма.

Сякаш разчупваха яйце, за да направят омлет.