Богът на дребните неща

От преспапието звучеше валсова музика. Мамачи свиреше на цигулката си. Тра-ла-ла-лум, тралум-тралум.

— Работата е там — продължаваше гласът на Беба Кочама, — че стореното е сторено. Инспекторът казва, че той и без това ще умре. Така че за него е все едно какво си мисли полицията. Но не е все едно дали вие искате да идете в затвора, а и Аму да иде в затвора заради вас. Това трябва да решите вие.

В преспапието имаше мехурчета, затова мъжът и жената сякаш танцуваха под вода. Изглеждаха щастливи. Може би танцуваха на сватбата си. Тя — облечена в бяла рокля. Той в черен костюм и с папийонка. Гледаха се право в очите.

— Ако искате да я спасите, трябва само да идете с чичото с големите мустаци. Той ще ви зададе един въпрос. Само един въпрос. А вие трябва просто да отговорите „Да“. Тогава всички ще можем да се върнем вкъщи. Толкова е лесно. Цената, която трябва да платим, е малка.

Беба Кочама проследи погледа на Еста. Само това можеше да направи, за да се въздържи да не вземе преспапието и да го хвърли през прозореца. Сърцето й биеше лудо.

— И тъй! — извика тя с весела крива усмивка, а в гласът й вече се чувстваше напрежение. — Какво да кажа на чичо инспектор? Какво решихме? Искате ли да спасите Аму, или искате да я пратите в затвора?

Сякаш им предлагаше да изберат между две удоволствия. Да ловят риба, или да изкъпят прасетата? Да изкъпят прасетата, или да ловят риба?

Близнаците я погледнаха. Не съвсем едновременно, но почти, две изплашени гласчета прошепнаха:

— Да спасим Аму.

В идващите години те щяха да си възстановяват тази сцена наум. Като деца. Като юноши. Като възрастни. Не бяха ли излъгани да извършат онова, което извършиха? Не бяха ли ги подмамили да произнесат обвинението?

В известен смисъл — да. Но не беше тъй просто. И двамата знаеха, че им беше предоставен избор. А колко бързо го направиха! Не бяха помислили дори и секунда, преди да вдигнат очи и да кажат (не съвсем едновременно, но почти): „Да спасим Аму.“ Да спасим себе си. Да спасим нашата майка.

Беба Кочама засия. Облекчението й подейства като разхлабително. Трябваше да иде до тоалетната. Спешно. Отвори вратата и повика инспектора.

— Те са добри деца — увери го, когато той се яви. Ще дойдат с вас.

— Не е нужно да идват и двете. И едното ще свърши работа — каза инспектор Томас Матю. — Което и да е. Момче. Момиченце. Кой иска да дойде с мене?

— Еста — реши Беба Кочама. Знаеше, че той е по-практичен. По-сговорчив. По-предвидлив. По-отговорен.

— Ти иди. Добро момченце.

Малък мъж.

Живеел в каравана — в слънце и в дъжд. Дум дум.

Еста тръгна.

Посланик Е. Пелвис. С очи като чинийки и с развален алаброс. Един нисък посланик, заобиколен от високи полицаи, тръгнал с ужасна мисия дълбоко в утробата на котаямския полицейски участък. Стъпките им отекваха по каменния под.

Рахел остана в кабинета на инспектора и се заслуша как с груби звуци облекчението на Беба Кочама се спуска по тоалетната чиния на инспектора в личния му клозет, прилепен до кабинета.

— Не може да се пусне водата — съобщи тя на излизане. — Колко неприятно. Срамуваше се, че инспекторът ще види какво е останало, след като е ходила по нужда.

В ареста беше тъмно като в рог. Еста не виждаше нищо, но чуваше тежко, мъчително дишане. От миризмата на изпражнения започна да му се повдига. Някой завъртя електрическия ключ. Светлината беше ярка. Ослепителна. Велута се появи пред очите му на мръсния, хлъзгав под. Един осакатен дух, призован с модерна лампа. Беше гол, изцапаното му мунду се беше развързало. От черепа му се процеждаше кръв, сякаш бавно излизаше някаква тайна. Лицето беше подпухнало, а главата му приличаше на тиква, прекалено голяма и тежка за тънката дръжка, на която се крепеше. Тиква с чудовищна, обърната наопаки усмивка. Тежките полицейски обуща отстъпиха от локвата урина, която заобикаляше арестанта. Голата електрическа крушка се оглеждаше в локвата.

У Еста се надигнаха мъртви риби. Един полицай побутна Велута с крак. Нямаше никаква реакция. Инспектор Томас Матю клекна и прокара ключа от джипа си по стъпалото на Велута. Подпухналите очи се отвориха. Погледът им блуждаеше. После се спря през кървав воал върху едно любимо дете. Еста си представяше, че нещо от Велута му се усмихва.

Не устата, но някоя друга негова част, останала ненаранена. Може би лакът. Или рамо.

Инспекторът зададе своя въпрос. Устата на Еста каза „Да“.

Детството си излезе на пръсти.

Мълчанието се плъзна като резе.

Някой загаси светлината и Велута изчезна.

По пътя с полицейския джип към къщи Беба Кочама спря в аптеката, за да купи успокоително. Даде на всяко от децата по две хапчета. Докато стигнаха до моста Чънгам, очите им започнаха да се затварят. Еста прошепна нещо в ухото на Рахел.

— Ти имаше право. Не беше той. Беше Урумбан.

— Слава Богу — прошепна Рахел.

— Къде мислиш, че е той?

— Избягал е в Африка.

Предадоха ги на майка им дълбоко заспали, понесени на крилата на тази измислица.

До следната утрин, когато Аму ги измъкна от нея. Но вече бе твърде късно.