Тя не се поколеба.
Попълни името си и излъга за възрастта.
Под
Сложи талона в плик с надпис
Беба Кочама взе своя кафяв дневник, с прикачена химикалка. Отгърна го на 19 юни и направи нов запис. По обичайния си начин. Написа:
Върху всяка страница на дневника бе изписан същият текст. Имаше цял сандък, пълен с дневници със същото откровение. Но по някои страници имаше и други текстове. Сметки от този ден, списъци с предстоящи задачи, любими реплики от любими сапунени опери. Но и тези записи започваха все със същите думи:
Отец Мълиган беше умрял преди четири години от вирусен хепатит в един ашрам — място за религиозно общение и медитация — на север от Ришикеш. Годините, които бе прекарал в изучаване на хиндуистките свещени писания най-напред бяха възбудили у него теологическо любопитство, но накрая го бяха довели до промяна на вярата. Преди петнайсет години отец Мълиган стана поклонник на Бог Вишну. Продължи да поддържа връзка с Беба Кочама и след като постъпи в ашрама. Пишеше й всяка година за религиозния празник на светлините Дивали, а по Нова година изпращаше поздравителна картичка. Преди няколко години й прати своя снимка, на която говореше пред група пенджабски вдовици на някакъв духовен събор. Всички жени бяха облечени в бяло и с покрити глави. Отец Мълиган беше в тъмнооранжево одеяние. Приличаше на жълтък, който говори пред море от сварени яйца. На челото му имаше тъмнооранжева
Смъртта на отец Мълиган не промени записите в дневника на Беба Кочама, защото — що се отнасяше до нея — нищо не беше се променило. Нещо повече, в смъртта си, той й принадлежеше по-пълно, отколкото като жив. Поне споменът за него оставаше неин. Изцяло неин. Диво, пламенно неин. Нямаше да дели спомена си с Вярата, а още по-малко със съревноваващи се за вниманието му монахини, свети мъже, поклонници, или както и да се наричаха.
Това, че я бе отблъснал в живота (макар да го бе направил нежно и състрадателно), сега се обезсилваше от смъртта. В спомена й за него той я прегръщаше. Само нея. Така, както мъж прегръща жена. След като беше умрял, Беба Кочама свали смешните тъмнооранжеви одеяния на отец Мълиган и го облече отново в любимото й расо в цвят на кока-кола.) Докато го преобличаше, сетивата й се наслаждаваха на слабото му, хлътнало, Христосоподобно тяло.) Тя му отне паничката за подаяния, направи педикюр на мазолестите му хиндуистки пети и го обу пак в неговите удобни сандали. Превърна го пак в тържествено стъпващата камила, която идваше у тях за обед в четвъртък.
И всяка вечер, нощ подир нощ, година след година, в дневник подир дневник пишеше:
Прибра химикалката в специалната й вдлъбнатина и затвори дневника. Свали очилата, размести зъбните си протези с език, освободи ги от точещата се слюнка, която ги придържаше към венците като провиснали корди на арфа, и ги пусна в чаша, пълна с „Листерин“. Протезите паднаха на дъното и изпратиха нагоре дребни мехурчета, като молитви. Като почерпка преди сън. Като усмихнато газирано питие. Ароматни зъби сутринта.
Беба Кочама се отпусна върху възглавницата и зачака да чуе Рахел да излиза от стаята на Еста. Бяха започнали да я притесняват, и двамата. Преди няколко сутрини си беше отворила прозореца (за глътка чист въздух) и ги хвана как се връщат отнякъде. Очевидно бяха прекарали цялата нощ навън. Заедно. Къде ли са били? Какво и колко си спомняха? Кога щяха да си отидат? Какво правеха, като седяха тъй дълго заедно в тъмното? Беба Кочама заспа, облегната на възглавниците, като си мислеше, че може би заради дъжда и шума на телевизора не е чула вратата на Еста да се отваря. Че Рахел вече отдавна си е легнала.
Не беше си легнала.
Рахел лежеше върху леглото на Еста. Легнала изглеждаше по-слаба. По-млада. По-дребна. Лицето й бе обърнато към прозореца до леглото. Дъждът биеше в преградките на решетката върху прозореца и падаше като ситни пръски върху лицето и гладката й гола ръка. Меката й тениска без ръкави блестеше като жълто петно в мрака. Долната част на тялото й, обута в тъмносини дънки, се сливаше с тъмнината.
Беше малко хладен. Малко влажен. Малко тих. Въздухът.
Но за какво можеше да се говори?