Богът на дребните неща

Тя не се поколеба. Приятен вкус. Свеж дъх. Беше научила този находчив, жив език от телевизионните реклами.

Попълни името си и излъга за възрастта.

Под Професия, написа: Орнаментално градинарство (дип), Роч. САЩ.

Сложи талона в плик с надпис Рилайъбъл Медикос, Котаям. Кочу Мария щеше да го пусне сутринта, като слезеше в града да й купи кифлички с крем от най-добрата пекарна в Котаям.

Беба Кочама взе своя кафяв дневник, с прикачена химикалка. Отгърна го на 19 юни и направи нов запис. По обичайния си начин. Написа: Обичам те Обичам те.

Върху всяка страница на дневника бе изписан същият текст. Имаше цял сандък, пълен с дневници със същото откровение. Но по някои страници имаше и други текстове. Сметки от този ден, списъци с предстоящи задачи, любими реплики от любими сапунени опери. Но и тези записи започваха все със същите думи: Обичам те Обичам те.

Отец Мълиган беше умрял преди четири години от вирусен хепатит в един ашрам — място за религиозно общение и медитация — на север от Ришикеш. Годините, които бе прекарал в изучаване на хиндуистките свещени писания най-напред бяха възбудили у него теологическо любопитство, но накрая го бяха довели до промяна на вярата. Преди петнайсет години отец Мълиган стана поклонник на Бог Вишну. Продължи да поддържа връзка с Беба Кочама и след като постъпи в ашрама. Пишеше й всяка година за религиозния празник на светлините Дивали, а по Нова година изпращаше поздравителна картичка. Преди няколко години й прати своя снимка, на която говореше пред група пенджабски вдовици на някакъв духовен събор. Всички жени бяха облечени в бяло и с покрити глави. Отец Мълиган беше в тъмнооранжево одеяние. Приличаше на жълтък, който говори пред море от сварени яйца. На челото му имаше тъмнооранжева Санта със свещена пепел. Беба Кочама направо не повярва на очите си. Тази снимка бе единственото нещо, изпратено от него, което не бе запазила. Беше обидена от факта, че в края на краищата се бе отказал от обета си, но не заради нея, а за да даде нов обет. Приличаше на жена, която чака някого с отворени обятия, а оня я подминава и се хвърля в обятията на друга.

Смъртта на отец Мълиган не промени записите в дневника на Беба Кочама, защото — що се отнасяше до нея — нищо не беше се променило. Нещо повече, в смъртта си, той й принадлежеше по-пълно, отколкото като жив. Поне споменът за него оставаше неин. Изцяло неин. Диво, пламенно неин. Нямаше да дели спомена си с Вярата, а още по-малко със съревноваващи се за вниманието му монахини, свети мъже, поклонници, или както и да се наричаха.

Това, че я бе отблъснал в живота (макар да го бе направил нежно и състрадателно), сега се обезсилваше от смъртта. В спомена й за него той я прегръщаше. Само нея. Така, както мъж прегръща жена. След като беше умрял, Беба Кочама свали смешните тъмнооранжеви одеяния на отец Мълиган и го облече отново в любимото й расо в цвят на кока-кола.) Докато го преобличаше, сетивата й се наслаждаваха на слабото му, хлътнало, Христосоподобно тяло.) Тя му отне паничката за подаяния, направи педикюр на мазолестите му хиндуистки пети и го обу пак в неговите удобни сандали. Превърна го пак в тържествено стъпващата камила, която идваше у тях за обед в четвъртък.

И всяка вечер, нощ подир нощ, година след година, в дневник подир дневник пишеше: Обичам те Обичам те.

Прибра химикалката в специалната й вдлъбнатина и затвори дневника. Свали очилата, размести зъбните си протези с език, освободи ги от точещата се слюнка, която ги придържаше към венците като провиснали корди на арфа, и ги пусна в чаша, пълна с „Листерин“. Протезите паднаха на дъното и изпратиха нагоре дребни мехурчета, като молитви. Като почерпка преди сън. Като усмихнато газирано питие. Ароматни зъби сутринта.

Беба Кочама се отпусна върху възглавницата и зачака да чуе Рахел да излиза от стаята на Еста. Бяха започнали да я притесняват, и двамата. Преди няколко сутрини си беше отворила прозореца (за глътка чист въздух) и ги хвана как се връщат отнякъде. Очевидно бяха прекарали цялата нощ навън. Заедно. Къде ли са били? Какво и колко си спомняха? Кога щяха да си отидат? Какво правеха, като седяха тъй дълго заедно в тъмното? Беба Кочама заспа, облегната на възглавниците, като си мислеше, че може би заради дъжда и шума на телевизора не е чула вратата на Еста да се отваря. Че Рахел вече отдавна си е легнала.

Не беше си легнала.

Рахел лежеше върху леглото на Еста. Легнала изглеждаше по-слаба. По-млада. По-дребна. Лицето й бе обърнато към прозореца до леглото. Дъждът биеше в преградките на решетката върху прозореца и падаше като ситни пръски върху лицето и гладката й гола ръка. Меката й тениска без ръкави блестеше като жълто петно в мрака. Долната част на тялото й, обута в тъмносини дънки, се сливаше с тъмнината.

Беше малко хладен. Малко влажен. Малко тих. Въздухът.

Но за какво можеше да се говори?