Богът на дребните неща

Знаеше какво трябва да стори. Указанието от наръчника към рисунката го направляваше. Да стигне до другаря Пилай. Вече не знаеше защо. Краката му сами го отведоха до печатница „Лъки прес“, която беше заключена, а след това през малкото дворче; до дома на другаря Пилай.

Дори само усилието да вдигне ръка и да почука го изтощи.

Другарят Пилай беше свършил с първото си блюдо и изстискваше един зрял банан с ръка, а жълтеникавата каша падаше в чиния с извара, когато Велута почука. Изпрати жена си да отвори. Тя се върна начумерена, но на другаря Пилай изведнъж се стори много секси. Прищя му се веднага да пипне гърдите й. Ала по пръстите му имаше извара, а някой стоеше на вратата. Калиани седна на леглото и разсеяно потупа Ленин, който беше заспал до миниатюрната си баба и продължаваше да си смуче палеца.

— Кой е?

— Синът на оня параван Паапен. Казва, че било спешно.

Другарят Пилай изяде изварата си без да бърза. Заклати пръсти над чинията. Калиани донесе вода в малка кана от неръждаема стомана и му поля да се измие. Останките от храна в чинията (сухо червено чушле, изсмукани и изплюти пилешки кости) плувнаха във водата. Калиани му подаде пешкирче. Той избърса ръце, оригна се доволен и отиде до вратата.

— Енда? Какво има? Защо по това нощно време?

Докато отговаряше, Велута чуваше как собственият му глас се връща към него, като че ли се е ударил в стена. Опита да обясни какво се е случило, но сам усещаше, че говори несвързано. Човекът на когото обясняваше, беше дребен и много далеч, зад някаква стъклена преграда.

— Това е малко село — говореше другарят Пилай. — Хората приказват. Аз чувам какво се приказва. Не мога да кажа, че не знам какво става.

Велута още веднъж се чу да казва нещо, което беше напълно безразлично на онзи, с когото говореше. Собственият му глас се нави около него като змия.

— Може би — смотолеви другарят Пилай. — Но ти, другарю, би трябвало да знаеш, че Партията не е създадена, за да подкрепя липсата на дисциплина в личния живот на работниците.

Велута гледаше как тялото на другаря Пилай избледнява от вратата. Но безплътният му, писклив глас остана и продължи да реди лозунги. Като знамена, които се развяват над отворената врата.

Не е в интерес на Партията да се занимава с такива неща.

Личният интерес е подчинен на интереса на организацията.

Да се нарушава Партийната дисциплина означава да се руши Партийното единство.

Гласът продължаваше да звучи. Изреченията се раздробяваха на фрази. На думи.

Развоя на Революцията.

Унищожението на класовия враг.

Компрадорски капиталист.

Пролетен гръм.

И ето че нещата се повтаряха. Още една религия се обръщаше срещу себе си. Още една постройка, издигната от човешкия ум, се погубваше от човешката природа.

Другарят Пилай затвори вратата и се върна при жена си и при вечерята си. Реши да изяде още един банан.

— Какво искаше? — попита жена му, подавайки му банана.

— Научили са се. Някой трябва да им е казал. Уволнили са го.

— Само това ли? Има късмет, че не са го обесили на първото дърво.

— Забелязах нещо странно… — промърмори другарят Пилай, докато белеше банана. — Ноктите му бяха лакирани в червено…

Застанал отвън на студа, под дъжда и под мократа светлина на единствената улична лампа, Велута изведнъж почувства, че неудържимо му се спи. С мъка задържаше клепачите си отворени.

Утре, каза си той. Утре, когато дъждът спре.

Краката му го отведоха до реката. Сякаш те бяха каишка, а той куче.

Историята водеше кучето.

15 През реката

Минаваше полунощ. Реката беше придошла; бързите й черни води се виеха като змия към морето и носеха със себе си облачните нощни небеса, цял палмов клон, част от тръстикова ограда и други дарове, получени от вятъра.

След малко дъждът се превърна в ръмеж, после спря. Нощният бриз отърсваше водата от дърветата и за известно време валеше само под дърветата, където преди това бе сушина.

Слаба, водниста луна се промъкна през облаците и освети млад мъж, седнал на най-горното от тринайсетте стъпала, които водеха към водата. Беше много тих, много мокър. Много млад. Подир малко се изправи, свали бялото мунду, което носеше, изстиска го от водата и го зави около главата си като тюрбан. Останал гол, слезе по тринайсетте каменни стъпала до водата и продължи навътре, докато реката стигна до гърдите му. Тогава заплува с широк, мощен размах, като се насочваше към бързото и плавно течение, където започваше истински дълбокото. Осветената от луната река падаше от плуващите му ръце като сребърни ръкави. Прекоси я само за няколко минути. Когато стигна до отсрещната страна, излезе лъскав от водата и се изкачи на брега, черен като нощта, която го заобикаляше, черен като водата, която бе преплувал.

Хвана пътеката през блатото, до Къщата на Историята.