Богът на дребните неща

„Революцията не е банкет. Революцията е въстание, акт на насилие, при който една класа отхвърля друга класа.“

И тъй, след като беше направил сделка за етикетите на Синтетичен Готварски Оцет, той сръчно запрати Чако от борещите се редици на Отхвърлящите, в подлите редици на онези, които Трябва да бъдат Отхвърлени.

Седяха един до друг на металически сгъваеми столове в следобеда на деня, в който Софи Мол бе пристигнала, отпиваха от кафето и хрускаха пържени бананови резенчета. Обираха с езици влажната жълта кашица, която полепваше по небцето.

Дребният Слаб Човек и Големият Дебел Човек. Комични литературни герои, противници в една все още предстояща война.

Оказа се, за беда на другаря Пилай, че тази война ще завърши почти преди да е започнала. Победата му беше поднесена, опакована и завързана с панделка, върху сребърен поднос. И едва тогава, когато бе твърде късно, когато фабрика „Парадайз“ се беше свлякла тихо на пода, без да изохка и без престорен отпор дори — едва тогава другарят Пилай осъзна, че той всъщност повече се нуждаеше от самата война, отколкото от победния й край. Войната би могла да бъде за него жребецът, с който да измине ако не целия, то поне част от пътя до Законодателното Събрание, докато победата го оставяше не по-силен, отколкото на изходната му позиция.

Счупил беше яйцата, но беше изгорил омлета.

Никой никога не узна точно от какво естество бе ролята на другаря Пилай в последвалите събития. Дори Чако — който знаеше, че пламенните, кресливи речи за правата на недокосваемите („Кастата е Класа, другари“), произнасяни от другаря Пилай по време на обсадата на фабрика „Парадайз“ от Марксическата Партия, са фарисейски — никога не научи цялата история. Не че държеше да я научи. Но тогава, вцепенен от смъртта на Софи Мол, той гледаше на всичко с поглед, замъглен от скръб. Както детето, преживяло трагедия, пораства изведнъж и изоставя играчките си, така и Чако захвърли своите играчки. Мечтите да стане Повелителят на консервите и туршиите, мечтите му за една Народна Война бяха запратени при счупените самолетни модели в остъкления му бюфет. След закриването на фабрика „Парадайз“, някои от оризищата бяха продадени (заедно с ипотеките им), за да се изплатят заеми от банките. Други оризови ниви бяха продадени, за да се осигурят храна и дрехи за семейството. По времето, когато Чако емигрира в Канада, единствените приходи на семейството идваха от каучуковата плантация до айеменемската къща и от няколко кокосови палми. От това живееха Беба Кочама и Кочу Мария, след като всички други бяха умрели, заминали, или бяха „върнати“.

За да сме справедливи към другаря Пилай, трябва да кажем, че той не беше планирал хода на събитията, които последваха. Той просто мушна нетърпеливите си пръсти в очакващата ги ръкавица на Историята.

Не беше изцяло негова вината, че живееше в общество, в което смъртта на един човек може да бъде по-полезна, отколкото е бил целият му живот.

Последното посещение на Велута при другаря Пилай след сблъсъка му с Мамачи и с Беба Кочама — и какво се бе случило между двамата, остана тайна. Последното предателство, което изпрати Велута да преплува реката срещу течението, в мрака и дъжда, за да пристигне навреме за любовна среща с историята.

Велута хвана последния автобус на връщане от Котаям, където бе носил на поправка машината за затваряне на консервени кутии. На автобусната спирка срещна друг работник от фабриката, който му каза с язвителна усмивка, че Мамачи искала да го види. Велута нямаше представа какво се е случило и не подозираше за пиянското посещение на баща му в айеменемската къща. Не знаеше също, че Велия Паапен бе седял с часове пред вратата на колибата им, все още пиян, под светлината на лампата, която се отразяваше в стъкленото око и в острието на брадвата му, в очакване Велута да се върне. Нито че бедният, парализиран Кутапен, изтръпнал от тревога, бе говорил на баща си цели два часа, мъчейки се да го укроти, като в същото време напрягаше слух, за да дочуе стъпки или шумолене на трева, та да изкрещи предупредително на нищо неподозиращия си брат.

Велута не се прибра у дома. Отиде право в айеменемската къща. Онова, което го очакваше там, бе — от една страна — изненада, но, от друга — той знаеше, отдавна бе съзнавал с някакъв първобитен инстинкт, че Историята не може да бъде надхитрена. През целия гневен изблик на Мамачи остана сдържан и странно спокоен. С едно спокойствие, родено от върховно предизвикателство. Извиращо от просветление, което лежи отвъд яростта.