Читаем Богът на дребните неща полностью

Когато Велута пристигна, Мамачи — освободена от всякакви задръжки — избълва сляпата си злоба, цялото си дълбоко, непоносимо оскърбление от живота срещу едно крило на плъзгащата се, сгъваема врата, докато Беба Кочама тактично не я извъртя и насочи гнева й в правилна посока, срещу Велута, застанал тихо в здрача. Мамачи продължи своята тирада с невиждащи очи, с грозно, изкривено лице; гневът я буташе към Велута, докато започна да крещи право в лицето му; той усещаше пръски от слюнката й и мириса на престоял чай в дъха й. Беба Кочама стоеше близо до Мамачи. Тя не казваше нищо, но използваше ръцете си, за да разпалва гнева на Мамачи, да го раздухва отново. Едно окуражително потупване по гърба. Едно подкрепящо обгръщане на раменете й. Мамачи не разбираше, че я манипулират.

Точно къде една стара жена като нея — облечена неотменно в свежо изгладено сари, жена, която вечер свиреше на цигулката си сюитата „Лешникотрошачката“ — къде Мамачи бе научила грубите изрази, които използваше в този ден, остана загадка за всички, които я слушаха (Беба Кочама, Кочу Мария и Аму, заключена в стаята си).

— Вън! — изкрещя тя накрая. — Ако те намеря в моите владения утре, ще наредя да те кастрират като куче-помияр, защото това си ти! Ще наредя да те убият!

— Ще видим — отговори й тихо Велута.

Това бяха единствените му думи. Думите, които Беба Кочама в кабинета на инспектор Томас Матю разду и разкраси така, че да зазвучат като заплаха за убийство и отвличане.

Мамачи се изплю в лицето на Велута. Гъста слюнка. Тя се размаза по кожата му. По устата и очите му.

Той остана неподвижен. Вцепенен. После се обърна и излезе.

Докато се отдалечаваше от къщата, почувства, че сетивата му са изпилени и изострени. Сякаш всичко наоколо беше като изгладено и се бе превърнало в чиста илюстрация. Отпечатана рисунка, придружена от наръчник с указание, което му посочваше какво да прави. Умът му, който отчаяно търсеше някакъв пристан, се хващаше за детайлите. Назоваваше всяко нещо, което среща.

Врата, помисли си той, излизайки през вратата. Врата. Път. Камъни. Небе. Дъжд.

Врата.

Път.

Камъни.

Небе.

Дъжд.

Дъждът, който падаше по кожата му, беше топъл. Камъните под краката му бяха наръбени. Знаеше къде отива. Забелязваше всичко. Всеки лист. Всяко дърво. Всеки облак върху беззвездното небе. Всяка своя стъпка.

Ку-ку кукум теванди(Влакът пищи ку-ку-ку) Куки паадум теванди(Влакът пее и пищи) Рапакал одум теванди(Влакът бяга денонощно) талану нилкум теванди.(Влакът спира изтощен.)

Това беше първият урок, който бе научил в училище. Стихотворение за един влак.

Започна да брои. Нещо. Каквото и да е. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет, двайсет, двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три, двайсет и четири, двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем, двайсет и осем, двайсет и девет…

Отпечатаната картина започна да се замъглява. Ясните линии да се размиват. Указанието към рисунката вече звучеше безсмислено. Пътят се надигна срещу му и мракът се сгъсти. Стана лепкав. Да се върви през него изискваше усилие. Като да плуваш под вода.

Случва се вече, информира го един вътрешен глас. Започна се.

Умът му, станал внезапно непоносимо стар, изплува от главата му и затрептя високо над него във въздуха, откъдето бръщолевеше ненужни предупреждения.

Умът гледаше надолу и наблюдаваше как тялото на един млад мъж върви през мрака и поройния дъжд. Повече от всичко друго това тяло искаше да спи. Да спи и да се събуди в един друг свят. С аромата на нейната кожа във въздуха, който той диша. Нейното тяло над неговото. Той може би никога вече нямаше да я види. Къде беше тя? Какво й бяха сторили? Бяха ли я наранили?

Продължаваше да върви. Лицето му нито беше вдигнато към дъжда, нито сведено надолу. Нито се радваше на дъжда, нито се пазеше от него.

Макар дъждът да бе отмил слюнката на Мамачи от лицето му, това не го освободи от чувството, че някой му е повдигнал главата и е повърнал в тялото му. Грозен бълвоч се стичаше по вътрешностите му. По неговото сърце. По дробовете му. Бавни гъсти капки падаха до дъното на стомаха. Всичките му органи бяха оплескани. И дъждът беше безпомощен да ги измие.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эра Меркурия
Эра Меркурия

«Современная эра - еврейская эра, а двадцатый век - еврейский век», утверждает автор. Книга известного историка, профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина объясняет причины поразительного успеха и уникальной уязвимости евреев в современном мире; рассматривает марксизм и фрейдизм как попытки решения еврейского вопроса; анализирует превращение геноцида евреев во всемирный символ абсолютного зла; прослеживает историю еврейской революции в недрах революции русской и описывает три паломничества, последовавших за распадом российской черты оседлости и олицетворяющих три пути развития современного общества: в Соединенные Штаты, оплот бескомпромиссного либерализма; в Палестину, Землю Обетованную радикального национализма; в города СССР, свободные и от либерализма, и от племенной исключительности. Значительная часть книги посвящена советскому выбору - выбору, который начался с наибольшего успеха и обернулся наибольшим разочарованием.Эксцентричная книга, которая приводит в восхищение и порой в сладостную ярость... Почти на каждой странице — поразительные факты и интерпретации... Книга Слёзкина — одна из самых оригинальных и интеллектуально провоцирующих книг о еврейской культуре за многие годы.Publishers WeeklyНайти бесстрашную, оригинальную, крупномасштабную историческую работу в наш век узкой специализации - не просто замечательное событие. Это почти сенсация. Именно такова книга профессора Калифорнийского университета в Беркли Юрия Слёзкина...Los Angeles TimesВажная, провоцирующая и блестящая книга... Она поражает невероятной эрудицией, литературным изяществом и, самое главное, большими идеями.The Jewish Journal (Los Angeles)

Юрий Львович Слёзкин

Культурология