Без дом

Това ме засегна толкова силно, че залегнах здравата и докато бедното куче пишеше само името си, като избираше от всички букви на азбуката само четирите букви, които му бяха необходими, аз се научих най-после да чета книга.

— Сега, като знаеш да четеш писмо — каза ми Виталис, — искаш ли да се научиш да четеш музика?

— Като науча музиката, ще мога ли да пея като вас?

Виталис пееше понякога и без той да подозира, за мене беше празник да го слушам.

— Искаш да пееш като мене, така ли?

— О, не като вас. Зная, че това е невъзможно, но поне да пея!

— Изпитваш ли удоволствие, когато ме слушаш да пея?

— Най-голямо удоволствие. Славеят пее хубаво, но според мене вие пеете още по-хубаво. И после, работата е съвсем друга. Когато вие пеете, правите с мене каквото си искате, плаче ми се или пък ми се смее, и после ще ви кажа нещо, което може да ви се види глупаво — когато пеете нещо нежно или тъжно, аз се пренасям при мама Барберен, за нея си мисля, нея виждам в нашата къщурка, а не разбирам думите на песента, понеже са италиански.

Говорех му, като го гледах, и ми се стори, че очите му се насълзиха. Тогава спрях и го попитах не го ли огорчавам, като му говоря така.

— Не, мое дете — каза ми той с развълнуван глас, — не ме огорчаваш, напротив, напомняш ми моята младост, хубавото старо време. Бъди спокоен, ще те науча да пееш и понеже имаш чувствително сърце, и ти ще караш хората да плачат и ще ти ръкопляскат, ще видиш…

Той млъкна изведнъж и ми се стори, че не иска да говори повече по този въпрос. Но не можах да отгатна причините, които го възпираха. Узнах ги едва по-късно, много по-късно, при мъчителни, страшни за мене обстоятелства, които ще разправя, когато им дойде редът в тоя разказ.

Още на следния ден господарят ми направи за музиката това, което беше направил вече за четенето, с други думи, пак изряза малки дървени квадратчета и ги издълба с върха на ножа си.

Но този път имаше повече работа, тъй като разните знаци, необходими за нотиране на музиката, имат по-сложни съчетания от азбуката.

За да не ми тежи на джобовете, той използува и двете страни на дървените квадратчета и след като начерта и на двете по пет черти, които представляваха петолинието, написа на едната страна ключа сол, а на другата ключа фа. После, когато всичко беше готово, започнаха уроците и трябва да призная, че те бяха още по-мъчни от уроците по четене. Неведнъж Виталис, толкова търпелив с кучетата, се отчайваше от мене.

— С животните се въздържам, защото зная, че са животни — викаше той, — но ти ще ме умориш!

И той дигаше театрално ръце към небето, после ги отпускаше изведнъж и пляскаше силно бедрата си. Добродушко, който повтаряше с удоволствие всичко, което му се виждаше смешно, беше научил това движение и понеже присъствуваше почти винаги на моите уроци, доядяваше ме, като го виждах как и той дига ръце към небето и пляска по бедрата си, когато се запънех.

— И Добродушко ти се подиграва! — викаше Виталис.

Ако смеех, бих му възразил, че Добродушко се подиграва не само с ученика, а и с учителя, но за щастие уважението и някакъв необясним страх не ми позволяваха да отговарям така. Казвах си го само тихичко, когато Добродушко пляскаше с ръце и се кривеше, и това намаляваше донякъде обидата.

Най-после първите стъпки бяха направени с повече или по-малко труд и аз със задоволство изпях един солфеж4, написан от Виталис на листче хартия.

Този ден той не отпусна с плясък ръце, а ме потупа приятелски по двете страни и заяви, че ако продължавам така, навярно ще стана добър певец.

Разбира се, тези уроци не траяха един ден, а седмици, месеци джобовете ми бяха постоянно пълни с моите малки дървени квадратчета.

Всъщност аз не учех редовно като дете, което ходи на училище, а само когато моят господар ми предаваше уроци през свободното си време.

Трябваше всеки ден да извървяваме по-дълъг или по-къс път, според това, на какво разстояние се намираха селищата едно от друго, трябваше да даваме представления навсякъде, където имаше изгледи да съберем малко пари, трябваше да се репетира с кучетата и с господин Добродушко, трябваше сами да си готвим обеда и вечерята и едва след всичко това можеше да се мисли за четене или за ноти, най-често през време на почивка под някое дърво или върху купчина камъни, дето моравата или пътят ми служеха за маса, на която редях дървените си квадратчета.

Това образование не приличаше никак на образованието, което получават толкова деца, които нямат никаква друга работа и все пак се оплакват, че нямат време да си пишат домашните. Но трябва да кажа, че има нещо много по-важно от времето, което се употребява за работа, то е усърдието, което се влага. Не времето, което прекарваме над урока, ни кара да запомним този урок, а желанието ни да го научим.