Без дом

— Генералът мисли, че като се нахрани, момчето ще поумнее малко — обясняваше Виталис. — Ще видим.

И аз седнах на една масичка, на която беше сложен прибор със салфетка върху чинията.

Какво да правя с тая салфетка? Капи ми даваше знак, че трябва да си послужа с нея. Но как?

След като я повъртях, дадох си вид, че се секна в нея.

Генералът се запревива от смях, а Капи падна по гръб с лапите нагоре, повален от глупостта ми.

Като видях, че съм сбъркал, заразглеждах отново салфетката и се чудех как да я употребя.

Най-после ми дойде наум: навих салфетката и си я вързах като връзка.

Генералът пак се разсмя. Капи пак падна. И така продължи, докато разгневеният генерал ме дръпна от стола, седна на моето място и изяде закуската, която беше определена за мене.

Ах, генералът знаеше да си служи със салфетка! Как изящно я пъхна в една петелка на мундира и я разгъна на коленете си! Как изискано си отчупи хляб и изпи чашата си!

Но неговата изтънченост предизвика бурен възторг, когато след закуската поиска клечка за зъби и започна бързо да си чисти зъбите.

Отвсякъде гръмнаха ръкопляскания и представлението завърши с пълен успех.

Колко умна бе маймуната! Колко глупав беше слугата!

Тъй ме похвали Виталис, когато се прибирахме в странноприемницата, и аз се чувствувах вече толкова актьор, че се възгордях от тая похвала.

Седма глава Уча се да чета

Разбира се, артистите, които влизаха в трупата на синьор Виталис, бяха много даровити — говоря за кучетата и маймунката, — но дарбата им не беше твърде разнообразна.

След три или четири представления репертоарът им се изчерпваше и те по неволя се повтаряха.

Затова се налагаше да не се застояваме дълго в един и същ град. Три дни след пристигането си в Юсел трябваше отново да тръгнем на път.

Къде отивахме? Бях се отпуснал доста пред господаря и си позволих да му задам тоя въпрос.

— Познаваш ли тоя край? — погледна ме той.

— Не.

— Тогава защо ме питаш къде отиваме?

— За да зная.

— Какво да знаеш?

Стоях объркан, без да мога да промълвя думичка, и гледах белия път, който се простираше пред нас в дъното на гориста долина.

— Ако ти кажа — продължи той, — че отиваме в Орийак, после към Бордо, а от Бордо към Пиренеите, какво ще разбереш?

— Но вие значи познавате тоя край?

— Никога не съм идвал насам.

— И все пак знаете накъде отиваме?

Той ме изгледа продължително, сякаш искаше да открие нещо в мене.

— Не знаеш да четеш, нали? — попита ме той.

— Не.

— А знаеш ли какво е книга?

— Да. Носят книги в черква, за да казват молитвите си, когато не ги изричат наизуст, като броят на броеницата. Виждал съм книги, и то хубави, с картинки вътре и с кожа отвън.

— Добре. Тогава ти е ясно, че в една книга може да има молитви, нали?

— Да.

— Може да има и други неща. Когато казваш наизуст някоя молитва, изричаш думи, които ти е казала майка ти и които през ухото ти са се струпали в ума ти, а после, когато ги повикаш, те идват на крайчеца на езика и на устните ти. Е, добре, тези, които казват молитвите си с книги, не извличат думите на молитвите от паметта си, а ги вземат с очи от книгите, в които са написани; с други думи — четат ги.

— Виждал съм как четат — казах аз много важно, като човек, който не е никак глупав и знае отлично за какво му се говори.

— Това, което се отнася за молитвите, се отнася за всичко. В една книга, която ще ти покажа, когато спрем да си починем, ще намерим имената и описанията на местата, през които минаваме. Хора, които са живели или обикаляли из тия места, са сложили в книгата онова, което са видели или научили. Така че достатъчно е да отворя книгата и да чета, за да опозная тия места. Виждам ги, сякаш ги гледам със собствените си очи, и научавам за тях всичко, сякаш някой ми го разказва.

Отрасъл бях като истински дивак, който няма представа за цивилизования живот. Тия думи бяха за мене като някакво откровение, което в началото бе смътно, но лека-полека се изясняваше. Вярно е обаче, че ме бяха пращали на училище. Но то беше само за един месец. И през този месец не ми дадоха никаква книга в ръцете, не ми споменаха ни за четене, ни за писане, не ми дадоха никакъв урок по каквото и да бяло.

По онова, което става днес в училищата, не бива да заключавате, че това, което казвам, е невъзможно. В много общини във Франция през времето, за което говоря, нямаше училища, а там, където имаше, се намираха учители, които по една или друга причина, или защото не знаеха нищо, или пък понеже си имаха друга работа, не учеха на нищо децата, които им поверяваха, а само ги наглеждаха, като смятаха, че това е най-главното.