Без дом

За щастие аз бях способен да напрягам волята си, без да се увличам много често от заобикалящите ме развлечения. Какво щях да науча, ако можех да работя само в стая, запушил уши с двете си ръце, забил поглед в книгата като някои ученици? Нищо, защото нямахме стая, за да се затворим в нея, а като вървяхме по дългите пътища, трябваше да гледаме пред краката си при честата опасност да забия нос в земята. И все пак научих нещо, а същевременно се научих и да вървя продължително, което беше не по-малко полезно от уроците на Виталис. Бях доста хилаво дете, когато живеех с мама Барберен, и начинът, по който говореха за мене, е достатъчно доказателство за това: „градско дете“ — казваше Барберен, „ръцете и краката му са тънички“ — бе казал Виталис. При господаря си, като живеех на открито и водех неговия суров живот, ръцете и краката ми заякнаха, гърдите ми се развиха, кожата ми загрубя и можех да понасям, без да се разболея, студ и пек, слънце и дъжд, мъки, лишения и умора.

Това каляване беше от голяма полза за мене. То ми помогна да устоявам на тежките и жестоки удари, които се струпваха неведнъж върху мене през моята младост.

Осма глава През планини и долини

Изминахме голяма част от Южна Франция: Оверн, Вьоле, Виваре, Керси, Руерг, Севените, Лангедок. Пътувахме по най-обикновен начин: вървяхме право пред нас, наслуки, а зърнехме ли някое село, което отдалече не ни изглеждаше много бедно, подготвяхме се да влезем тържествено в него. Аз приготвях кучетата, сресвах Долче, обличах Зербино, залепвах пластир на окото на Капи, за да може да играе ролята на стар войник. Накрая принуждавах Добродушко да надене генералския си мундир. Но това беше най-трудната част от моята задача, защото маймунката, която много добре знаеше, че за нея това обличане е встъпление към работа, се бранеше с всички сили и измисляше най-смешни хитрини, за да ми попречи да я облека. Тогава виках на помощ Капи и той със своята бдителност, със своя усет и със своята хитрост почти винаги успяваше да се справи с дяволиите на маймунката.

Виталис вземаше флейтата си и трупата в парадна униформа, в стройна редица минаваше през селото.

Ако броят на любопитните, които събирахме след себе си, беше достатъчен, давахме представление, и, напротив, ако беше много малък и не можехме да разчитаме на сбор, продължавахме пътя си. Само в градовете се застоявахме по няколко дни и тогава сутрин бях свободен да се разхождам, където искам. Вземах със себе си Капи — Капи, обикновеното куче, разбира се, без театралния му костюм — и се скитахме из улиците.

Виталис, който обикновено ме държеше все край себе си, в такъв случай на драго сърце ми отпускаше юздата.

— Тъй като случаят — ми казваше той — ти дава възможност да обикаляш Франция на възраст, когато децата са обикновено на училище или в колежи, отваряй си очите, гледай и се учи. Ако си затруднен, ако видиш неща, които не разбираш, ако имаш да ми зададеш някой въпрос, питай, без да се страхуваш. Може би не винаги ще мога да ти отговоря, тъй като не твърдя, че зная всичко, но понякога може би ще мога да задоволявам, любопитството ти. Не винаги съм бил директор на трупа от учени животни и съм учил и друго нещо, не само това, което сега ми е от полза, за да „представя Капи или господин Добродушко пред почитаемата публика“.

— Какво друго сте учили?

— Ще говорим по-късно за това. Засега знай само, че един човек, който разиграва кучета, може да е заемал известно положение в обществото. Освен това знай също, че ако сега си на най-ниското стъпало на стълбата на живота, можеш, ако искаш, да се издигнеш лека-полека по-високо. Това зависи съвсем малко от обстоятелствата, а най-много от тебе. Внимавай в уроците ми, вслушвай се в съветите ми, дете, и се надявам, че по-късно, когато пораснеш, ще си спомниш с вълнение и признателност за бедния музикант, който те уплаши толкова много, когато те отне от твоята майка кърмачка. Струва ми се, че нашата среща ще бъде щастлива за тебе.

Какво ли можеше да бъде това положение, за което господарят ми говореше доста често с въздържаност, която си налагаше? Този въпрос възбуждаше любопитството ми и ме караше да се замислям. Ако е бил на високо стъпало на стълбата на живота, както казваше той, защо сега беше на ниско стъпало? Той твърдеше, че аз мога да се издигна, стига да искам, аз, който не бях нищо, който не знаех нищо, който бях без дом и нямах кой да ми помогне. Тогава защо той самият беше слязъл долу?

След като се спуснахме от Овернските планини, стигнахме Карските варовити плата. Така наричат просторните, неравно нагънати равнини, дето се срещат само безплодни пространства и слаби сечища. Няма по-тъжен, по-беден край. И онова, което засилва още повече това впечатление у пътника, е, че почти никъде не вижда вода. Няма реки, няма потоци, няма езера. Тук-таме каменисти пороища, но никаква вода. Водите са нахлули в пропастите и са изчезнали под земята, за да бликнат по-далеч и да образуват реки и извори.