Без дом

Такъв беше и случаят с учителя в нашето село. Знаеше ли нещо? Възможно е и не желая да го обвинявам в невежество. Но истината е, че през цялото време, докато бях при него, не ни предаде никакъв урок — нито на другарчетата ми, нито на мен. По занятие той беше налъмар, от сутрин до вечер правеше дървени обувки и около него хвърчаха трески от буково и орехово дърво. По цял ден мълчеше — говореше ни само за родителите ни, за студа или за дъжда. За четене, за смятане — нито дума. Това беше предоставил на дъщеря си, която бе натоварена да го замества и да ни учи. Тя пък беше по занятие шивачка и правеше като баща си — докато той стържеше с рукана и изнималото, тя усилено бодеше с иглата.

Трябваше да се живее, а понеже ние бяхме дванадесет ученици и плащахме по петдесет сантима месечно, шестте франка не можеха да хранят двама души тридесет дни. Дървените обувки и шевът допълваха това, което не достигаше от училището. Човек получава всичко само срещу парите си. Тъй че нищичко не бях научил в училището, не знаех дори и буквите.

— Трудно ли е да се чете? — запитах аз Виталис, след като вървях и мислих дълго време из пътя.

— Трудно е за несхватливите, а още по-трудно за тези, които нямат желание. Ти схватлив ли си?

— Не зная, но мисля, че ако се съгласите да ме учите да чета, ще работя с желание.

— Добре, ще видим. Има време.

„Има време!“ Защо да не започнем веднага? Не знаех колко е трудно да се научиш да четеш и си представях, че щом отворя някоя книга, и ще прочета какво пише в нея.

На другия ден, както вървяхме, видях, че господарят ми се наведе и прибра от пътя парче дъска, полупокрита с прах.

— Ето книгата, по която ще се научиш да четеш — рече ми той.

Книга — тая дъска? Погледнах го, за да видя дали не се подиграва с мене. После, като се уверих, че е сериозен, разгледах внимателно дъската.

Беше обикновена букова дъска, дълга колкото една ръка, широка десетина пръста, много гладка. Върху нея нямаше никакъв надпис, никаква рисунка.

Как ще чета по тая дъска и какво ще чета?

— Умът ти работи, а? — засмя се Виталис.

— Да не се подигравате с мене?

— Не, моето момче. Подигравката може да бъде добро средство при поправяне на някой порок, но когато е насочена към някой неук, тя издава глупостта на този, който си служи с нея. Почакай да стигнем хе до оная китка дървета. Там ще си отпочинем и ще ти покажа как мога да те науча да четеш с тая дъска.

Скоро стигнахме при китката дървета, сложихме торбите на земята и седнахме на моравата, която беше почнала да се раззеленява и тук-таме се подаваха парички. Добродушко, отвързан от веригата си, се покатери на едно от дърветата и задруса един след друг клоните, сякаш тръскаше орехи, а кучетата, по-спокойни и най-вече по-уморени, налягаха в кръг около нас.

Тогава Виталис извади ножа от джоба си и се помъчи да отцепи от дъската колкото се може по-тънка дъсчица. После изглади дъсчицата от двете страни и я наряза на парченца така, че се получиха дванадесетина еднакви квадратчета.

Не откъсвах очи от него, но да си призная — макар че си напрягах ума, — не можех да разбера как от тия дървени квадратчета ще направи книга, защото в края на краищата, колкото и да бях неук, знаех, че книгата се състои от листове хартия, по които има напечатани черни знаци. Къде бяха листовете? Къде бяха черните знаци?

— На всяко от тези дървени квадратчета — обясни ми той — ще издълбая утре с върха на ножа по една буква от азбуката. Така ще научиш как изглеждат буквите, а когато се научиш добре да ги познаваш, безпогрешно, бързо, от пръв поглед, ще почнеш да ги нареждаш една до друга така, че да образуват думи. А когато научиш да образуваш думите, които ти кажа, ще можеш да четеш в книгите.

Скоро джобовете ми се напълниха с малки дървени квадратчета и бързо научих да разпознавам буквите на азбуката. Но да се науча да чета не беше лесна работа, вървеше много бавно и по едно време съжалявах, че бях пожелал да се уча да чета.

Трябва да призная обаче, за да бъда справедлив към себе си, че не леността беше причина за това съжаление, а честолюбието ми.

Като ме учеше буквите, Виталис реши, че може да научи едновременно с мене и Капи. Кучето бе научило да разпознава часовете, защо да не научи буквите?

И започна да ни учи заедно. Станах съученик на Капи или кучето стана мой съученик — както предпочитате. Разбира се, Капи не трябваше да изговаря буквите, които виждаше, защото не можеше да говори; но когато дървените квадратчета биваха наредени на тревата, той трябваше с лапа да изтегля буквите, които господарят ни произнасяше.

В началото напредвах по-бързо от него, но ако аз имах по-пъргав ум, неговата памет беше по-добра: научеше ли добре нещо, той го знаеше завинаги, не го забравяше вече, и понеже не се разсейваше, никога не се запъваше и не грешеше.

Затова направех ли грешка, господарят винаги казваше:

— Капи ще се научи да чете преди Реми.

А кучето навярно разбираше и въртеше гордо опашка.

— Да си по-глупав от едно животно е добре в комедиите — продължаваше Виталис, — но в живота е срамота.