Без дом

Виталис вървеше начело, с високо вдигната глава, с изпъчени гърди и свиреше валс с малка металическа флейта, като отмерваше такта с ръце и крака. След него вървеше Капи, а на гърба му се перчеше господин Добродушко, облечен като английски генерал с червен мундир и червени панталони със златни ширити, с триъгълна шапка с китка пера. После, на почетно разстояние, пристъпваха един до друг Зербино и Долче. Най-после вървях аз и завършвах шествието, което благодарение на разстоянието помежду нас, определено от господаря ни, заемаше доста голямо пространство на улицата.

Но пискливите звуци на флейтата, които проникваха в най-затънтените кътчета на къщите и будеха любопитството на жителите на Юсел, правеха по-силно впечатление от тържественото ни шествие. Всеки тичаше на вратата да ни види как минаваме. Завесите на всички прозорци бързо се повдигаха.

Няколко деца тръгнаха след нас. Смаяни селяни се присъединяваха към тях и когато стигнахме на площада, зад нас и около кае се беше образувало цяло шествие.

Бързо построихме нашата сцена. Тя се състоеше от едно въже, завързано за четири кола така, че образуваше дълъг четириъгълник, в средата на който се настанихме ние.

Първата част на представлението се състоеше от разни номера, изпълнени от кучетата. Какви бяха те, не мога да кажа, тъй като повтарях усилено ролята си и бях смутен и неспокоен.

Спомням си само, че Виталис беше оставил флейтата и беше взел цигулка, с която съпровождаше упражненията на кучетата, като свиреше ту танци, ту нежна и тиха музика.

Тълпата бърже се струпа около въжетата и когато погледнех наоколо, по-скоро неволно, а не с определена цел, виждах безброй зеници, вперени в нас, които сякаш искряха.

Когато първата част завърши, Капи захапа една гаванка и изправен на задните си крака, тръгна да обикаля „уважаемата публика“. Ако някой не пуснеше петаче в гаванката, той я оставяше в кръга, никой да не може да я стигне, поставяше двете си предни лапи върху свидливия зрител, излайваше два-три пъти и го потупваше леко по джоба.

Тогава сред публиката се разнасяха викове, весели подмятания и подигравки.

— Хитро куче! Познава на кого е пълна кесията.

— Хайде бръкни си в джоба!

— Ще даде!

— Няма да даде!

— Наследството от чичо ти ще покрие загубата.

И петачетата в края на краищата биваха измъквани от дълбините, където се криеха.

В това време Виталис, без да продума нито дума, не откъсваше очи от гаванката и свиреше игриви мелодии на цигулката, като я подигаше или сваляше според такта.

Скоро Капи се върна при господаря си, като носеше гордо пълната гаванка.

Ред беше на мене и на Добродушко да излезем на сцената.

— Госпожи и господа — каза Виталис, като махаше с лъка в едната ръка и с цигулката в другата, — продължаваме нашето представление с една прекрасна комедия, наречена „Слугата на господин Добродушко“ или „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“. Човек като мене няма да стигне дотам, да хвали предварително пиесите и изпълнителите си. Казвам ви само едно: отваряйте си добре очите, наострете уши и пригответе ръцете си за ръкопляскания.

Това, което той наричаше „прекрасна комедия“, беше в действителност пантомима, с други думи, пиеса, която се играе с движения, а не с думи. И не можеше да бъде другояче, тъй като двамата главни изпълнители, Добродушко и Капи, не знаеха да говорят, а третият — самият аз — не беше в състояние да каже две свързани думи.

Но за да бъде играта на артистите по-лесно разбираема, Виталис казваше по няколко думи, които подготвяха положенията в пиесата и ги обясняваха.

Така, като свиреше тихичко военен марш, той възвести влизането на господин Добродушко, английски генерал, спечелил чин и състояние в Индия. До този ден единствен слуга на господин Добродушко е бил Капи, но той искаше да му прислужва вече човек, тъй като неговите средства му позволяваха тоя разкош: животните достатъчно са били роби на хората, време беше това да се промени.

В очакване на тоя слуга генерал Добродушко се разхождаше насам-нататък и пушеше пура. Да бяхте видели само как пускаше дима в лицето на зрителите!

Генералът губеше търпение, почваше да върти опулени очи, като че ей сега ще се разсърди, хапеше устни и тупаше с крак по земята.

При третото тупане с крак Капи трябваше да ме изведе на сцената.

Ако бях забравил ролята си, кучето щеше да ми я припомни. В определеното време то ми подаде ръка и ме въведе при генерала.

Като ме видя, той дигна отчаяно ръце. Как? Това ли беше слугата, който му предлагаха? После дойде и ме разгледа внимателно, завъртя се около мене и дигна рамене. Лицето му беше толкова смешно, че всички прихнаха да се смеят — разбраха, че ме смята за кръгъл глупак, а това беше мнението и на зрителите.

Пиесата, разбира се, бе построена така, че да покаже всестранно моята глупост. Във всяка сцена вършех нова безсмислица, докато господин Добродушко, напротив, намираше случай да блесне със своя ум и своята сръчност.

След като дълго ме разглежда, генералът ме съжали и нареди да ми сложат закуска.