Algoritam

— Напротив, искаш. Искаш прекалено много. Както винаги.

— Какво значи това?

Бен усети как гневът му се изплъзва като мазна връв.

— Означава, че днес за малко не гризнах куршума, предназначен за теб, и нямам желание да слушам лекции какъв лош син и брат съм, защото няма да хукна към мястото, където телата на родителите и сестра ни служат за храна на червеите.

Челюстта на Алекс се стегна.

— Не говори така.

— Как? Те са мъртви, Алекс. Няма ги. Не съществуват.

— Така ли? Какво правеше ти, когато съществуваха? Беше прекалено зает да дойдеш да видиш мама дори когато умираше!

Бен с изненада усети силен гняв и поклати глава, сякаш за да го пропъди. Как беше възможно? Всичките години, цялото разстояние, и ето ги пак тук, хванати в същата примка.

— Какво каза?

Алекс понечи да отстъпи, но после реши да отстои позицията си.

— Чу ме.

Бен замълча, потисна гнева си.

— Бях до нея — отвърна той след миг. — И тя го знаеше.

— Не го знаеше. Знаеше само, че си прекалено зает да тичаш и да си играеш на войник, за да бъдеш с нея, когато се разболя.

— Обаждах ѝ се всеки божи ден, Алекс, и тя разбираше защо не мога да се върна. Сама ми каза да не се връщам.

— Не можеш да различиш блъф от любезност? Какво очакваше да направи, да те моли да дойдеш? Да те умолява? Нямаше да го направиш, дори да го беше сторила!

— О, и ти се погрижи за нея? Да не би да прекъсна следването си?!

— Нямаше нужда да го прекъсвам! Бях там почти всеки ден!

— Алекс, говориш пълни глупости. Беше там, защото можеше да учиш, докато седиш при нея в болничната стая. И да си бил с нея, правил си го, защото не е пречило на великите ти планове за кариера. Не остана вкъщи, за да се грижиш за нея, остана, защото те беше страх да направиш нещо друго.

Алекс леко извиси глас:

— Бях с нея, когато умря. Държах ръката ѝ, не спях като младенец в друга часова зона.

— Тя беше в кома месец преди да умре и никой не знаеше кога ще си иде — отвърна Бен, гневът му растеше, на път се да го завладее. — Нямаше да забележи дали съм там, или ме няма.

— Забелязваше — прошепна Алекс, като кимаше с глава. — Разбираше много добре.

— Нищо не разбираше, по дяволите! — извика Бен. — Мозъкът ѝ беше пълен с тумори, беше упоена. И болницата да се беше запалила, нямаше да разбере! Защо не признаеш, че си бил там заради себе си, не заради нея, и че нямаше да си там изобщо, ако имаше куража да сториш нещо друго? Болестта на мама беше най-доброто извинение, което можеше да си намериш, за да си останеш у дома!

— Да, предпочетох да остана с нея! Имах късмет, че не се наложи да прекъсна, но щях да го направя, за разлика от теб.

— Можеш да си повтаряш каквото поискаш, щом така се чувстваш по-добре.

— Чуй се само как говориш за нея — каза Алекс, — дори не ти липсва, гадняр такъв!

— Липсва ми — отвърна Бен автоматично, но истината беше, че не му липсваше. Не се сещаше за нея. За никого от тях. Каква полза имаше?

— Така ли? Липсва ли ти татко?

— Не тръгвай натам, Алекс. Няма да ти хареса какво ще стане, ако тръгнеш.

— Чудил ли си се някога защо го направи?

— Предупреждавам те, Алекс — Какво, по дяволите? Не си спомняше кога за последно беше предупреждавал някого за нещо. Мразеше предупрежденията, независимо дали са истински или блъф. Ако ще го правиш, прави го. Не предупреждаваш другата страна, за да може да се подготви. Защо, когато беше с брат си, мислеше и се държеше отново като пубертет?

— Искаш ли да знаеш какво мисля? — попита Алекс.

— Никак даже. Млъквай вече!

— Мисля, че ти се предаде, той също.

Бен усети как кръвта се отдръпва от лицето му. Представи си как сграбчва Алекс за врата и блъска главата му в стената. Мускулите му се издуха. Направи го, просто го направи, избий самодоволството от малкото лайно, научи го веднъж завинаги какво става, когато се заяждаш с когото не трябва. Но нещо го възпря. На ръба.

Трябваше да излезе. Ако останеше, щеше да нарани Алекс.

И това щеше да е лошо, защото…?

Обърна се и излезе от стаята. Алекс май извика след него, не беше сигурен. Коридорът беше почервенял по края и Бен чуваше как ушите му бучат.

Никога не бе имал толкова силно желание да убие някого. Е, нощта едва започваше.

23.

Надхитряне

Бен караше на юг по шосе 280, бордовият компютър беше настроен на сто и четирийсет, защото заради гнева, който още бушуваше в него, не беше сигурен дали няма да превиши разрешената скорост. Късно беше, почти нямаше коли. Хълмовете бяха огрени от високия сърп на луната.

Вече бе решил да направи още нещо тази вечер и щеше да го направи. Най-вероятно и без това нищо нямаше да излезе, но Господ му беше свидетел, че щеше да се придържа към плана, независимо колко му бе накипяло.

Насили се да изтласка всички глупости от съзнанието си и да се съсредоточи върху тактическите съображения. Почувства се по-добре. Това беше той. В това го биваше.