Algoritam

— Защото не понасяш да си обвързан. Не понасяш някой да зависи от теб. Защо така? Разочаровал ли си някого в миналото, подвел ли си го?

— Не знаеш какви ги говориш.

— Напротив, знам. Ако не знаех, нямаше да побързаш да го отречеш. Изключение от обичайното ти самодоволно мълчание.

Той се усмихна. Тя не можа да разбере дали беше обичайното снизхождение, или искаше да каже: Туше!

— Какво има? Мислиш, че на дъщеря ти ще ѝ е по-добре изобщо без баща, отколкото с такъв, на когото не може да разчита? Това нещо като ваксина ли е? Превантивно разочарование?

Отпи глътка от чашата си.

— Стига толкова.

— Защо? По-забавно е ти да бъркаш в душата на някого, отколкото да го оставиш той да рови из твоята, така ли?

— Не си в душата ми.

— Повтори го още веднъж. Може и да си повярваш.

Погледна я, изражението му беше заплашително и тя се сети отново за огромното напрежение и огромния му самоконтрол. Кое в него я подтикваше да разбере какво се крие зад контрола и я тласкаше да увеличи напрежението до точката, в която контролът щеше да се пропука? Защо се стараеше толкова да го ядоса? Защото я бе подценил? Беше направил някои спорни расистки забележки? Беше дребнав и тя му позволяваше и нея да превърне в дребнава.

Знаеше, че думите са верни. Но не въздействаха по никакъв начин на чувствата ѝ.

Бен пресуши чашата си.

— Още едно?

И тя изпи до дъно своята, насили се да не се намръщи.

— Твой ред е да черпиш.

Той поръча още две. Сара се почуди дали беше добра идея. Вече ѝ се беше замаяла главата от първото. Но имаше предизвикателство в предложението му и тя нямаше да отстъпи.

Виждаш ли колко си глупава? — помисли си. Но думите отново нямаха никакъв ефект.

Седяха мълчаливо няколко минути. Сервитьорката им донесе питиетата и се отдалечи. Сара отпи глътка и погледна през прозореца, замисли се, докато се наслаждаваше на временното замайване. Барът ѝ харесваше. Харесваше ѝ да стои в мрака, да гледа улицата навън, все едно се намира в някакво тайно гнездо. «Пърлс» беше точно отсреща; виждаше ясно входа.

И тогава разбра. Дяволите да го вземат!

— Изобщо не си ходил в «Пърлс» — рече тя. — Каза, че ще идеш там, защото си знаел, че може да те последвам. Дошъл си тук, за да наблюдаваш и да видиш дали ще го направя.

Повдигна рамене.

— Нещо подобно.

— Нещо подобно… Ясно не си очаквал мен, а кого, другите лоши хора? Иранските терористи, за които работя?

— Подозрителен съм по характер.

— Знаеш ли какво? Това са пълни глупости. Не всеки подозира всекиго, дори и хора като теб.

— Трябва да излизаш по-често.

— Излизам доста. Идвал си тук като момче, нали? Затова искаше да отседнем в града, а не в някой хотел на летището. Искаше да си близо до Норт Бийч, нали? Защото познаваш мястото. Очакваш да ти повярвам, че го правиш редовно? Че го правиш с всекиго?

— Правя го, когато е необходимо.

— Щеше ли да го направиш, ако не бях иранка?

— Казах вече, правя го, когато се налага.

— Защо просто не си признаеш, че го правиш, защото съм иранка, че това е проблем за теб?

— Нищо не трябва да ти признавам.

— Разбира се, че не трябва. Дори пред себе си не трябва да го признаваш. Не и ако не ти стиска.

Бен сложи ръце на масата и се наклони напред:

— Слушай, скъпа. Не живееш в реалния свят. Живееш в някаква фантазия. И ако нещо наруши малката ти заблуда — щом наистина трябва да признаеш съществуването на обслужваща класа, която прави живота ти възможен, щом прозреш какво трябва да се прави от твое име, за да можеш да живееш по начина, който мислиш, че заслужаваш — получаваш истеричен припадък, предизвикан от морален гняв. Извинявай, ако ми е трудно да те взема на сериозно.

Той се облегна назад и изпи джина на една дълга глътка.

— Прав си — отвърна тя. — Всъщност трябва да се скитам по земята сама, освободена от всякакви задръжки, и по пътя да убивам хора, които трябва да бъдат убити, опиянявайки се от трагичното благородство на саможертвата си. О, и разбира се, трябва да изоставя семейството си. Това явно е част от просветлението.

Сара се облегна назад и изпразни чашата си по същия начин, по който го направи и той. Джинът опари гърлото ѝ и прогори пътя надолу към корема ѝ. Стисна здраво очи и се разтресе от усилието да не се разкашля.

Когато ги отвори, той я гледаше. Беше напълно неподвижен и тя нямаше представа за какво си мисли. Беше ли го наранила? Беше се опитала и изведнъж съжали. Това, което той ѝ бе казал, беше подло със сигурност, но се почуди дали нейният отговор не беше направо жесток. Едното не оправдаваше другото. Искаше да се извини, но усети, че ако го направи, само ще влоши нещата. Да се държи така, сякаш знае, че го е наранила, и сега се опитва да го накара да се почувства по-добре, беше все едно да завърти дръжката на ножа, след като го е забила.

— Мисля, че прекалих с пиенето — рече тя, надяваше се, че той ще го приеме като негласно извинение, каквото всъщност и беше.