Algoritam

Бяха изпратили някого за Алекс в хотела. Което означаваше, че знаят, че се е преместил. Означаваше, че най-вероятно няма да си направят труда да проникнат отново в къщата му. Но имаше вероятност и да опитат, зависи доколко здравословно беше за тях, след като бяха загубили двама души при «Четири сезона». Ако не разполагаха с никакви други следи, можеше да се задоволят с единствената информация, с която разполагаха: служебния адрес през деня; домашния нощно време. Представи си, че е на тяхно място, които и да бяха те. Щеше да е наясно, че е малко вероятно мишената да се появи отново, но не и невъзможно. Алекс беше цивилен. Щеше да му е трудно да разчупи ежедневните си навици. А и вътрешно щеше да се съмнява, че всичко това се случва в действителност. Накрая двете щяха да се съчетаят. Предмет, оставен у дома, щеше уж много да му дотрябва и мишената можеше да се появи отново на позната възлова точка.

Той видя в «Четири сезона», че целта на операцията им се бе променила. Вече не искаха първо да разпитат Алекс; сега трябваше директно да бъде премахнат. При това положение въпросът се бе променил: знаейки това, което ти е известно за Алекс, къде по-точно в къщата ще му устроиш засада?

Отговорът беше лесен.

Къщата и отделният гараж образуваха буквата L в края на алеята, разделяше ги дървена врата, която водеше към задния двор. Чакаш зад вратата. Имаш идеално скривалище и виждаш цялата алея. Когато Алекс се прибере у дома, няма значение дали ще паркира на алеята или в гаража. Трябва само да излезеш от скривалището си и да му пръснеш мозъка с пистолет със заглушител и после да стигнеш до тихата странична уличка, където си паркирал колата си. Благодаря за участието. Следващият състезател.

Ако някой го причакваше, вниманието му щеше да е съсредоточено върху алеята и в по-малка степен върху улицата, водеща към нея. Нямаше да мисли за задния двор. Нямаше да му хрумне, че някой може да познава мястото и да го използва. Някой, който, да кажем, е минавал напряко през задния двор и двора на съседите зад него на отиване и връщане от училище всеки ден.

Излезе от шосе 280 и пое по Алпайн Роуд, отправяйки се на юг покрай ниските дървени сгради на търговския център в Ладера, където майка му пазаруваше, а баща му проверяваше дали колата има достатъчно бензин и гумите са напомпани. Домът на родителите му — къщата на Алекс — се намираше в задънена улица на име Корона Уей, една от многото подобни улички в квартала, осеян с разхвърляни къщи и големи хълмисти празни участъци. Направи десен завой на Ла Места Драйв, после ляв на Ерика Уей, почувства се неловко от това колко лесни бяха завоите, колко познат пейзажът.

По оградените с дървета улици бяха паркирани коли: лексуси, мерцедеси и волво, които изглеждаха точно на мястото си. Бавно мина покрай тях и ги огледа отвътре. Бяха празни, предните стъкла и покривите бяха покрити с вечерни капчици влага.

Спря и изгаси фаровете, после отвори чантата си и извади очила за нощно виждане. «Найт Оптикс D-312G-A». Струваха шест хилядарки чифтът, ако успееш да ги намериш извън армията. Малки и достатъчно леки, за да служат за отлично наблюдение. Нагласи ги на главата си и ги включи. Изведнъж светът доби ярък зелен фокус. Купонът започна.

Зави наляво по Есканьо Уей, задънена улица, почти успоредна на «Корона» и отделена от нея от две извиващи се редици къщи, дворове и шубраци. По улицата нямаше коли, нямаше и улично осветление. Паркира до горичката от секвои между две къщи — семейство Ливайн и семейство Андрюс, ако още живееха тук. Алекс си играеше на криеница с децата им едно време. Увери се, че светлините в купето са изключени, и излезе, като безшумно затвори вратата след себе си.

Въздухът беше студен и влажен и миришеше на борови иглички и мъх. Бен затвори очи и застина с навирена глава, заслуша се. Вятърът шумеше по върховете на дърветата, придружен от приглушения шум от рехавото движение по шосе 280. Колко нощи се беше вмъквал и измъквал тайно по същия този път, нощи, които миришеха и звучаха точно като тази? Спомни си как стоеше на същото това място и пускаше по една вода на пияна глава между дърветата, надявайки се, че родителите му са здраво заспали, но въпреки това измисляше по някоя история в случай на нужда. И тогава една нощ…

Стига. Съсредоточи се.

Правилно. Извади глока и тръгна по тревата в края на двора на семейство Ливайн. Движеше се бавно, местеше всеки крак предпазливо — първо пръстите, после петата — по влажната трева, спираше след всяка крачка, за да се огледа и ослуша.

Отне му четири минути, за да измине двайсетте метра до дървената ограда на задния двор на Алекс.