Algoritam

— Къде е този, който живее тук? — попита гласът.

Слава богу, че беше преместил Алекс в допълнителната стая. Сигурно бяха проверили тази, в която момичето знаеше, че спи. Все пак беше нещо, но нямаше да изтрае дълго. Само след няколко часа Алекс щеше да се събуди и вероятно да почука на вратата на Сара. Ако Бен не го предупредеше, с него беше свършено.

Не отговори. Мъжът му беше дал три шанса за пистолета и очилата. Сега, когато Бен беше без оръжие и не виждаше добре, онзи сигурно отново щеше да бъде поне толкова търпелив.

— Къде е той? — попита гласът.

— Не знам — отвърна Бен.

— Не искаме да му сторим нищо лошо. Има нещо, което ни трябва. Ако ни го даде, ще го пуснем. Съвсем просто е.

Ако не беше на косъм да го изкормят с един изстрел, Бен щеше да се разсмее. Знаеше какво прави мъжът: помагаше му да приеме, че трябва да предаде Алекс. Не ни ли помогнеш, мъртъв си — гласеше скритият подтекст. — Помогни ни и на брат ти няма да се случи нищо лошо. Лесно, нали?

— Наистина не знам — отвърна Бен. Завъртя очи наляво, после надясно. Най-после виждаше под слабата лунна светлина. А и знаеше разположението, знаеше го наизуст.

— Ще ти кажа какво ще направим — продължи гласът. — Съобщаваш ми къде е. Аз се обаждам по телефона. Едни хора отиват да говорят с него. Двамата с теб чакаме тук, къщата е приятна и уютна. Когато хората се обадят и ми кажат, че са взели каквото им трябва, всички се разотиваме по живо по здраво. Как ти звучи?

Този път Бен наистина се засмя.

— Като приказка.

Беше на пет крачки от ъгъла на къщата, пропаст, която в настоящия момент изглеждаше широка колкото Гранд Каньон. От другата страна имаше нещо, което можеше да използва. Ако беше още там, разбира се. Ако го нямаше, дори и да успее да завие зад ъгъла, беше мъртъв. Но Алекс не беше променил нищо в имота. Пък и в крайна сметка, това беше единственият шанс на Бен.

— Слушай, приятел, положението ти е лошо, знам. Но така става. Може и да те будалкам. Може и да не те будалкам. Но бъди сигурен в едно. Когато те попитам пак, само още веднъж ще те попитам, ако не ми кажеш нещо, което да ми е от полза, последното, което ще видиш, ще е облакът на мястото на вътрешностите ти.

Без да се издава с нищо, Бен се приготви да тича по-бързо, отколкото някога беше тичал през живота си. После се разсмя, дълго и силно, с увереност, която изобщо не чувстваше. Смехът беше не на място и напълно абсурден и колкото и добър да бе другият, щеше да му отнеме няколко ценни мига да го осмисли.

— Нещо смешно ли има? — попита гласът.

— Да. За мен. Той е на дървото, точно над главата ти.

В мига, в който последната дума излезе от устата му, Бен се стрелна към ъгъла, сякаш го бяха изстреляли с топ. И успя. Смехът, мигновеното отместване на погледа нагоре към дървото и добрата стара мълниеносна реакция — свършиха работа. Бен се стовари по корем върху верандата, все едно се плъзгаше в трета база, и чу гърмежа на тауруса зад гърба си, усети как оловото профуча във въздуха точно над главата му. Претърколи се по-близо до къщата, изправи се на крака и се хвърли отново напред.

Купът с дърва. Там винаги имаше покрити с брезент няколко кубика дърва за огрев, подредени успоредно на половин метър отстрани на къщата, защото баща им не искаше термитите да се придвижват от тях в основите на дома. И още си беше там, слава богу, не толкова висок, колкото си го спомняше, но стигаше до гърдите. Бен се изправи на крака и се обърна с гръб към къщата. Прегъна колене и се сниши така, че главата и тялото му да бъдат по-ниско от върха на купа с дърва. Опря длани, напъна лакти и притисна чело към издадените краища на цепениците.