Algoritam

Не беше висока, само метър и осемдесет, издигната повече, за да не се вижда дворът отвън, отколкото да държи вътре семейното куче Арло, леко невротичен пудел, за когото майка му душа даваше, а Бен едва понасяше и който във всеки случай отдавна беше отървал кучешкия синджир. Надигна се на пръсти в сянката на няколкото дъба и надникна през оградата. Виждаше мястото в ъгъла на къщата и гаража толкова ясно, сякаш някой го беше осветил с прожектор. Беше празно. Огледа двора. Точно както си го спомняше. Къщичката, която баща им бе построил, като бяха деца. Горещата вана, която никой така и не използваше. Сякаш Алекс живееше в някакъв семеен музей. Много жалко.

Отново огледа двора и след като не видя никого, прибра глока обратно в кобура и предпазливо прескочи оградата. Извъртя се настрани, прехвърли първо десния си крак, после левия, след което бавно се спусна на земята. Извади отново глока и зачака, гледаше и слушаше. Нищо.

По-голямата част от двора бе покрита с дървени стърготини или чакъл. Бен избягваше тези места, ходеше по тревата, като се криеше в сенките. Стъпка. Спри. Огледай се и се ослушай. Стъпка. Спри. Огледай се и се ослушай.

Мястото до гаража беше толкова идеално за засада, че щом веднъж се увери, че е празно, изобщо не се усъмни, че там може да има някого. Вероятно в момента не им достигаха хора. Или пък са решили, че Алекс няма да се върне тази вечер. Или и двете.

И все пак трябваше да е сигурен. Единственото друго място, което ставаше за засада, беше отсрещният ъгъл на къщата, обърнат с лице към улицата в края на тясна кучешка пътека, оградена от едната страна от къщата, а от другата от оградата. Можеше да стоиш в ъгъла отпред в тъмното и пак да виждаш улицата, после да се дръпнеш назад към гаража, ако видиш да влиза кола.

Предпазливо се приближи към къщата, спря при повдигнатата дървена веранда, която водеше към френския прозорец и кухнята. Стъпка. Спри. Огледай се и се ослушай. Приклекна ниско, като се възползва от прикритието, което му осигуряваше верандата, и започна да се придвижва странично.

Беше почти до левия ъгъл на къщата и тъкмо се канеше да надникне набързо покрай него, когато чу глас зад гърба си, тих, но пронизващ със страшно напрежение смълчания нощен въздух.

— Не се обръщай. И аз съм с очила за нощно виждане. Аз съм зад прикритие, а на твоя гръб има червена точка от лазарен мерник.

Бен разполагаше с по-малко от секунда да реши дали да не се извърне мигновено и да стреля, или да се подчини. Спокойната увереност в гласа и фактите, които изреди, го убедиха, че втората възможност е по-добра. Засега.

Остана неподвижен. Къде беше мъжът? Откъде идваше гласът? Сигурно беше зад горещата вана.

— Хвърли пистолета и свали очилата — рече гласът. — Движи се съвсем бавно. Лазерният мерник е прикачен към «Таурус Джъдж».

Бен познаваше модела — револвер, който можеше да се зарежда с 10-милиметрови патрони за ловна пушка. Те се пръскаха и пробиваха дупка колкото юмрук от десет метра разстояние.

Само за секунда умът му обработи информацията. Акцентът на мъжа беше американски, тонът многозначителен. Беше наясно, че Бен разбира от оръжия, иначе нямаше как да разчита, че споменаването на тауруса ще окаже желаното въздействие. Не желаеше да го убива — все още — иначе вече щеше да го е направил.

Значи искаха нещо от него. Скоро щеше да разбере какво. Междувременно разполагаше с няколко предимства. Много малки предвид обстоятелствата, но все пак по-добре от нищо. Затвори очи.

— Хвърли пистолета и свали очилата — повтори отново гласът.

Бен изчака, знаеше, че ще има още едно предупреждение, и използваше допълнителните секунди, за да помисли, да даде на очите си повече време да свикнат с мрака, в който щеше да се озове без очилата за нощно виждане.

Разбираше естеството на грешката си. Бе предположил, че ще устроят засада на Алекс, цивилен. Вместо това те се бяха подготвили за професионалист, за него, и бяха съобразили тактиката и позициите си с това. След като бяха изгубили двама при «Четири сезона» сутринта, вече бяха разбрали, че ще срещнат сериозен отпор. Бяха го надхитрили. И изиграли.

После се сети. Момичето. Дяволите да я вземат! И него също, задето беше свалил гарда. Тя беше много умна, по-умна отколкото беше нужно, за да разбере какво планира за вечерта. Беше се обадила след малката им заигравка в коридора. И нескопосаното претърсване в бара… беше се направила на глупачка като истинска професионалистка.

— Последен шанс да хвърлиш оръжието и очилата, иначе ще те убия.

Без да се обръща, Бен протегна глока встрани от тялото си, движеше се много бавно, сякаш се опитваше да увери мъжа в покорността си, но на практика даваше на затворените си очи ценни секунди да привикнат. Глокът падна на мократа трева с глухо тупване.

— Сега очилата. Бавно.

Празният кобур беше като дупка в стомаха му. От мисълта, че резервният пистолет беше у Алекс, му се доповръща. Бавно охлаби очилата и ги свали. Отвори очи. Виждаше горе-долу добре в тъмното. Но не достатъчно. Не още. Протегна очилата встрани и ги остави да паднат.