Àä

Брюдер погледна купчината документи на бюрото. Вдигна ги и прегледа необичайното им съдържание — стара програма от лондонския „Глобус“ и няколко вестникарски изрезки. Колкото повече четеше, толкова повече се ококорваше.

Взе документите, излезе в коридора и се обади на шефа си.

— Тук Брюдер. Мисля, че разпознахме човека, който помага на Лангдън.

— Кой е той?

Агентът въздъхна.

— Няма да повярвате.

Натри километра оттам Вайента бягаше от района, ниско приведена над БМВ-то. Полицейски коли с надути сирени профучаваха покрай нея в обратната посока.

„Изключена съм“ — мислеше си тя.

Мекото вибриране на четиритактовия двигател на мотоциклета обикновено успокояваше нервите ѝ. Не и днес.

Работеше в Консорциума от дванайсет години, беше се издигнала в йерархията от материална поддръжка до стратегическо координиране и накрая до пълноправен агент. „Нямам нищо друго освен кариерата си“. Работата на агентите изискваше секретност, много пътуване и дълги операции. Всичко това изключваше какъвто и да е друг живот и нормални връзки.

„Изпълнявам тази задача вече цяла година“ — помисли си тя, все още неспособна да повярва, че Ректора е дръпнал спусъка и я е лишил от всичко.

От цяла година Вайента ръководеше осигуряването на услуги за един и същи клиент на Консорциума — ексцентричен зеленоок гений, който искаше само да „изчезне“ за известно време, за да работи, необезпокояван от своите конкуренти и врагове. Пътуваше изключително рядко и винаги невидимо, но най-често работеше. Тя нямаше представа какъв е характерът на работата му — просто трябваше да се грижи да не го открият влиятелните хора, които го издирваха.

Вайента изпълняваше задачата си с вещ професионализъм и всичко вървеше идеално.

Идеално… до предишната вечер.

Оттогава емоционалното ѝ състояние и кариерата ѝ падаха стремглаво надолу.

„Сега съм на улицата“.

Ако се стартираше протокол за изключване, агентът незабавно трябваше да прекрати възложената му операция и да напусне „арената“. Ако го заловяха, Консорциумът щеше да отрече всякаква връзка с него. Агентите знаеха, че не бива да поставят на изпитание късмета си, защото отлично познаваха смущаващата способност на организацията да моделира действителността както ѝ е изгодно.

Вайента познаваше само двама изключени агенти. Странно, оттогава не ги беше виждала. Предполагаше, че са уволнени и им е заповядано никога повече да не влизат във връзка със служители на Консорциума.

Сега обаче това не ѝ се струваше единствената възможност.