Сински се обърна от прозореца и го погледна.
— Чухте ли ме? — попита той, продължаваше да седи спокойно.
— Сиена е искала да унищожи вируса не по-малко от вас.
— Искрено се съмнявам в това.
Лангдън въздъхна и стана.
— Мисля, че е по-добре да ме изслушате. Малко преди смъртта си Зобрист е написал на Сиена писмо, в което е обяснил какво е постигнал. Описал е точно какво ще направи вирусът… как ще ни атакува… и как ще постигне целта си.
Сински замръзна. „Значи има писмо?!“
—
Когато го прочела,
Сиена изпаднала
в ужас. Поискала
да спре Зобрист.
Сметнала, че
вирусът му е
толкова опасен,
че е по-добре
—
Значи има писмо?
— остро попита
Сински, чиито
мисли бяха
насочени само
в една посока.
— С
— Това ми каза Сиена, да.
—
Лангдън поклати глава.
—
Не разбирате.
Повтарям: когато
прочела писмото
на Зобрист,
Сиена
Сински стовари юмрук върху бюрото.
— Унищожила е единственото, което би могло да ни помогне да се подготвим за кризата? И вие искате да ѝ се доверя?
— Зная, че искам много, особено предвид постъпките ѝ, но вместо да я хулите, няма да е зле да си спомните, че Сиена има уникален интелект, както и невероятна възможност за запаметяване. — Той направи пауза. — Ами ако тя може да възпроизведе достатъчно от писмото на Зобрист, че информацията да ви бъде полезна?
Сински присви очи и леко кимна.
— Е, професоре, в такъв случай как ще ме посъветвате да постъпя?
Лангдън посочи празната ѝ чаша.
— Съветвам ви да поръчате още кафе… и да чуете единственото условие, което постави Сиена.
Пулсът на Сински се ускори и тя погледна към телефона.
— Знаете ли как да се свържете с нея?
— Да.
— Кажете ми какво е условието ѝ.
Лангдън ѝ каза и Сински замълча, обмисляйки предложението.
— Мисля, че така е правилно — добави Лангдън. — Пък и какво имате да губите?
— Ако всичко казано от вас е истина, имате думата ми. — Сински бутна телефона към него. — Моля, свържете се с нея.