Сински опря ръце на бюрото и впери поглед в Лангдън. Изведнъж беше престанала да му вярва.
— Значи не е избягала?
—
Определено
Сински рязко се изсмя.
— Простете, ако не съм склонна да се доверя на госпожица Брукс, особено след като изказва подобни изсмукани от пръстите твърдения.
— Аз ѝ вярвам — с непоколебим тон каза Лангдън. — И щом тя твърди, че това е векторен вирус, може би е по-добре да се вслушате в нея.
Сински изведнъж се почувства ужасно изтощена. Умът ѝ се мъчеше да анализира думите на Лангдън. Тя отиде до прозореца и се загледа навън. „Вирусен вектор, променящ ДНК?“ Колкото невероятна и ужасяваща да изглеждаше подобна перспектива, тя трябваше да признае, че в нея имаше зловеща логика. В края на краищата Зобрист беше генен инженер и знаеше от личен опит, че и най-малката мутация в един-единствен ген може да има катастрофални последици върху тялото — тумори, увреждане на органи и болести на кръвта. Дори такава ужасна болест като циститната фиброза, която удавя жертвата в собствените ѝ храчки, се причиняваше от съвсем незначителна мутация в регулаторен ген в седмата хромозома.
Специалистите
вече започваха
да лекуват тези
генетични
заболявания
с рудиментарни
векторни вируси,
които се инжектираха
направо в пациента.
Тези незаразни
вируси бяха
програмирани
да пътуват в
човешкото тяло
и да инсталират
ДНК заместител,
който поправяше
повредените
участъци. Но
подобно на
всички науки,
този нов дял
от познанието
също си имаше
своите тъмни
страни. Ефектите
от векторните
вируси можеха
да бъдат както
благоприятни,
така и унищожителни…
в зависимост
от намеренията
на създателя
им. Ако вирусът
бъде програмиран
да вкара
Сински потръпна при тази мисъл. „Що за генетичен ужас е измислил Зобрист? Как възнамерява да окастри човешкото стадо?“
Знаеше, че намирането на отговора може да отнеме седмици. Човешкият генетичен код съдържаше сякаш безкраен лабиринт от химични пермутации. Перспективата той да бъде претърсен изцяло с надеждата да бъде открита конкретната промяна на Зобрист бе като търсенето на прословутата игла в купа сено… без дори да знаеш на коя точно планета се намира купата.
— Елизабет? — Дълбокият глас на Лангдън я върна в реалността.