Àä

Мирсат отиде до най-голямата врата — колосален обкован с бронз портал.

— Императорският вход. — Гласът му трепереше от ентусиазъм.

— По времето на Византийската империя оттук е влизал единствено императорът. Туристите обикновено не минават през нея, но тази вечер е специална.

Посегна към вратата, но спря и попита:

— Преди да влезем, искам да ви попитам, има ли нещо конкретно, което искате да видите вътре?

Лангдън, Сински и Брюдер се спогледаха.

— Да — отвърна Лангдън. — Разбира се, има много неща за разглеждане, но ако е възможно, бихме искали да започнем с гроба на Енрико Дандоло.

Мирсат наклони глава настрани, сякаш не го беше чул добре.

— Моля? Искате да видите… гроба на Дандоло ли?

— Да.

Мирсат като че ли се разочарова.

— Но, господине… гробът на Дандоло е съвсем прост. Върху него няма никакви символи. Не е най-доброто, което можем да предложим.

— Известно ми е — любезно каза Лангдън. — Въпреки това ще сме изключително благодарни, ако ни заведете при него.

Мирсат изгледа дълго Лангдън, след което вдигна очи към мозайката над вратата, на която преди малко се възхищаваше Лангдън. Тя бе от девети век и на нея бе изобразен Христос Пантократор, държащ Новия завет в лявата си ръка и даващ благословия с дясната.

И тогава на водача им сякаш му просветна. Устните му се извиха в разбираща усмивка и той размаха пръст.

— Умен човек! Много умен!

Лангдън го зяпна.

— Моля?

— Не се безпокойте, професоре — заговорнически прошепна Мирсат. — Няма да кажа на никого защо сте тук в действителност.

Сински и Брюдер погледнаха озадачено Лангдън.

На него не му оставаше друго освен да свие рамене, докато Мирсат отваряше вратата и ги въвеждаше вътре.

88.

Някои наричат „Света София“ Осмото чудо на света и Лангдън си помисли, че няма никакво намерение да оспорва това твърдение.

Когато прекрачиха прага на колосалния храм, Лангдън си помисли, че „Света София“ е в състояние само за миг да зашемети посетителите дори само с невероятните си размери.

Помещението беше толкова огромно, че в сравнение с него сякаш бледнееха дори величествените европейски катедрали. Лангдън знаеше, че замайващата големина е отчасти илюзия, ефект от типично византийския план с обширен централен наос, който концентрира цялото си вътрешно пространство в едно-единствено правоъгълно помещение, вместо да го разпределя по четирите рамене на кръст, какъвто е възприетият стил на по-късните катедрали.

„Тази сграда е седемстотин години по-стара от „Нотър Дам““ — помисли си Лангдън.