— Фонтанът на очистването е ето там.
Мястото им на среща със служителя на музея бе пищно украсен фонтан, използван навремето за ритуално умиване на мюсюлманите преди молитва.
— Професор Лангдън! — извика мъжки глас, когато приближиха.
Усмихнат мъж излезе изпод осмоъгълния купол над фонтана, като размахваше възбудено ръце.
— Професоре, насам!
Забързаха към него.
— Здравейте, аз съм Мирсат — каза той на английски. Преливаше от ентусиазъм. Беше слаб, с оредяваща коса, очила и сив костюм. — За мен е огромна чест.
— Честта е наша — отвърна Лангдън, докато стискаше ръката на Мирсат. — Благодаря ви за гостоприемството и че се отзовахте така бързо.
— Да, да!
— Аз съм Елизабет Сински — каза доктор Сински, ръкува се с Мирсат и посочи Брюдер. — А това е Кристоф Брюдер. Тук сме, за да асистираме на професор Лангдън. Ужасно съжалявам, че самолетът ни закъсня. Много мило от ваша страна, че се съгласихте да ни посрещнете.
— Моля ви! Няма защо да ми благодарите! — възторжено отвърна Мирсат. — Готов съм да разведа професор Лангдън по всяко време. Малката му книжка „Християнски символи в ислямския свят“ е една от най-купуваните в магазина за сувенири на музея.
„Така ли? — помисли си Лангдън. — Е, вече знам единственото място на света, където се предлага тази книга“.
Мирсат ги поведе покрай входа за туристи и продължи към главния вход на сградата — три дълбоки арки с тежки бронзови врати.
Щом видяха Мирсат, двамата въоръжени пазачи отключиха една от вратите и я отвориха.
— Sag olun — каза Мирсат. Това бе една от малкото фрази на турски, които Лангдън разбираше — особено любезна форма на „благодаря“.
Минаха през тежката врата и пазачите я затвориха след тях.
Вече бяха в нартекса на „Света София“ — тясно преддверие, характерно за християнските църкви, което служеше като архитектурен буфер между сакралното и профанното.
Лангдън често ги наричаше „духовни ровове“.
Мирсат отвори следващата врата. Зад нея вместо самото светилище, както можеше да се очаква, имаше втори нартекс, малко по-голям от първия.
„Езонартекс“ — осъзна Лангдън, който бе забравил, че „Света София“ има два кръга на защита от външния свят.
Сякаш за да подготви посетителя за онова, което следва, езонартексът беше много по-богато украсен от нартекса — стените му бяха от полиран камък, който сияеше на светлината на елегантни полилеи. В отсрещния край на помещението имаше четири врати, а над тях можеха да се видят невероятни мозайки, които винаги будеха възхищението на Лангдън.