Àä

Жертвите на Консорциума рядко осъзнаваха истината зад инсценираните събития, които се разиграваха пред очите им, а дори това да се случеше, Ректора никога не се появяваше накрая, за да дава обяснения. Днес, наред с вината, която изпитваше при вида на обезсърчения и объркан Лангдън, Ректора бе натоварен със смазващото чувство за отговорност за кризата, в която се намираха.

„Приех погрешния клиент. Бертран Зобрист.

Доверих се на погрешния човек. На Сиена Брукс“.

Сега Ректора летеше към окото на бурята — към центъра на онова, което можеше да се окаже смъртоносна чума, способна да хвърли целия свят в хаос. Дори да излезеше жив от всичко това, беше малко вероятно Консорциумът да оцелее. Щеше да има безброй въпроси и обвинения.

„Нима всичко ще свърши така?“

83.

„Трябва ми въздух — помисли си Робърт Лангдън. — Гледка… простор“.

Корпусът без прозорци го обгръщаше от всички страни. Разбира се, шантавият разказ за случилото се — всъщност неслучилото се — през този ден изобщо не му помагаше. Мозъкът му кипеше от въпроси, останали без отговори… И повечето от тях бяха за Сиена.

Странно, но тя му липсваше.

„Играла е роля — напомни си той. — Използвала ме е“.

Без да каже нито дума, Лангдън остави Ректора и тръгна към предната част на самолета. Вратата на кабината беше отворена и светлината, струяща от нея, го привличаше като магнит. Застанал на прага, останал незабелязан от пилотите, Лангдън почувства слънчевата топлина по лицето си. Ширналият се простор пред него беше като манна небесна. Ясното синьо небе изглеждаше толкова спокойно… така вечно.

„Нищо не е вечно“ — напомни си Лангдън. Все още се мъчеше да приеме мисълта за потенциалната катастрофа, пред която бяха изправени.

— Професоре? — обади се тих глас зад него и той се обърна.

Втрещен, Лангдън отстъпи крачка назад. Пред него стоеше доктор Ферис. Последния път, когато Лангдън го бе видял, той се гърчеше на пода на базиликата „Сан Марко“ и не можеше да си поеме дъх. А сега бе тук, с бейзболна шапка на главата. Лицето му беше бледорозово, намазано с лосион. Гърдите и торсът му бяха бинтовани. Дори да беше болен от чумата, сякаш никой не се безпокоеше, че може да я разпространи сред останалите.

— Нима сте… жив? — промълви Лангдън, вперил поглед в него.

Ферис кимна уморено.

— В общи линии. — Поведението му се беше променило драстично и сега той изглеждаше много по-отпуснат.

— Но аз си помислих… — Лангдън млъкна. — Всъщност… вече не знам какво да мисля.

Ферис му се усмихна съчувствено.