Àä

— Откъде да знам, че мога да ви имам доверие?

— Можете, защото ще ви кажа къде е Робърт Лангдън… и защо се държи така странно.

На Сински ѝ се зави свят при споменаването на името на Лангдън и тя заслуша с изумление смахнатото обяснение. Този човек бе съучастник на врага ѝ през последната година, но въпреки това, докато слушаше подробностите, инстинктите ѝ казваха, че трябва да повярва на всичко, което чува.

„А и нямам друг избор освен да се съглася“.

Обединените им сили нямаха проблем с овладяването на „зарязания“ самолет на „НетДжетс“. Сински и войниците вече бяха преследвачи и се носеха към Венеция, където според информацията на мъжа пристигаха с влак Лангдън и двамата му спътници. Беше твърде късно да се обръщат към местните власти, но мъжът от телефона твърдеше, че знае къде отива Лангдън.

„На площада „Сан Марко“ ли?“ Побиха я тръпки, когато си представи тълпите в най-многолюдния район на Венеция.

— Откъде знаете?

— Не е за телефон — отново каза мъжът. — Но трябва да сте наясно, че Робърт Лангдън пътува с много опасен човек, без да подозира за това.

— Кой?! — остро попита Сински.

— Един от най-доверените хора на Зобрист. — Мъжът въздъхна тежко. — Човек, на когото имах доверие. Което явно се оказа глупаво от моя страна. Човек, който сега може да представлява огромна заплаха.

Докато частният самолет летеше към летище „Марко Поло“ с шестимата войници и Сински, мислите ѝ се върнаха към Робърт Лангдън. „Изгубил е паметта си? Не си спомня нищо?“ Странната новина обясняваше някои неща, но я накара да се чувства още по-зле заради въвличането на видния учен в тази криза.

„Не му оставих избор“.

Преди два дни, когато привлече Лангдън, Сински дори не му бе позволила да отиде до дома си за паспорта си. Вместо това беше уредила дискретното му минаване през проверката на летището на Флоренция като специален сътрудник на Световната здрав на организация.

Докато грамадният С-130 се мъкнеше тежко на изток през Атлантика, Сински погледна седящия до нея Лангдън и забеляза, че не изглежда добре. Взираше се напрегнато в стената.

— Професоре, нали си давате сметка, че самолетът няма прозорци? До неотдавна е бил използван като военна транспортна машина.

Лангдън се обърна към нея. Лицето му бе пребледняло.

— Да, забелязах го веднага. Затворените пространства обаче не ми понасят много.

— И затова се преструвате, че гледате през въображаем прозорец?

Той се усмихна притеснено.

— Да, нещо такова.