Àä

— Четиринайсет хиляди стиха на старовремски италиански, които съм прочела като дете? — Поклати глава. — Ти си този с невероятната памет, професоре. Аз съм просто лекар.

Докато продължаваха напред, Лангдън си помисли, че е тъжно задето Сиена, след всичко, пред което бяха преминали, предпочита да крие истината за изключителния си интелект. Просто лекар? Не се сдържа и се усмихна. Най-скромният лекар на света, каза си, като си спомни вестникарските изрезки, в които бе прочел за специалните ѝ умения — които за нещастие, но не изненадващо, не включваха научаване наизуст на една от най-дългите поеми в литературната история.

Продължиха напред мълчаливо и накрая Лангдън видя напред обнадеждаващ силует. Платформата!

Несигурните дъски, по които вървяха, водеха право към стабилна структура с парапет. Ако успееха да се качат на нея, щяха да продължат по пътеката до изхода от подпокривното пространство и вратата, която беше близо до стълбището на атинския херцог.

Когато наближиха платформата, Лангдън погледна към окачения таван на два метра и половина под тях. Досега всички съставни елементи бяха подобни. Но този, над който предстоеше да преминат, беше огромен, много по-голям от останалите.

„Апотеозът на Козимо I“, помисли Лангдън.

Обширният кръгъл елемент бе най-ценната картина на Базари — централната част на цялата Зала на Петстотинте. Лангдън често показваше диапозитиви с тази творба на студентите си и им посочваше приликите с „Апотеозът на Вашингтон“ в Капитолия — скромно напомняне, че в самото си начало Америка е взела от Италия много повече от идеята за република.

Днес обаче Лангдън искаше да мине колкото се може по-бързо над „Апотеоза“, а не да го разглежда. Ускори крачка и извърна глава към Сиена, за да ѝ прошепне, че почти са стигнали.

И тогава десният му крак не улучи средата на дъската и взетата назаем обувка стъпи наполовина във въздуха. Глезенът му се огъна и той се хвърли напред, наполовина залитайки, наполовина тичайки, за да се опита да си възвърне равновесието.

Но вече беше прекалено късно.

Коленете му се стовариха върху дъската, а ръцете му се протегнаха отчаяно напред в опит да стигнат гредата. Фенерчето политна някъде в мрака под тях и тупна върху платното. Краката на Лангдън едва го отведоха до следващата греда, дъската падна и се стовари с трясък върху рамката на „Апотеоза“ на два и половина метра под тях.

Звукът отекна.

Изпълнен с ужас, Лангдън едва се задържа на крака и се обърна към Сиена.