Àä

Лангдън също се съмняваше, че е способен на това, а падането означаваше сигурна смърт. Той насочи лъча на фенерчето надолу.

На два метра и половина под тях, окачена на метални пръти, имаше прашна хоризонтална повърхност — нещо като под, — която се простираше докъдето им виждаха очите. Въпреки че на пръв поглед изглеждаше солидна, Лангдън знаеше, че е направена предимно от опънат плат, сега покрит с прах. Това бе обратната страна на окачения таван на Залата на Петстотинте — дървени рамки, на които бяха опънати трийсет и девет платна на Вазари, поставени хоризонтално едно до друго.

Сиена посочи надолу.

— Не можем ли да слезем там?

„Не и ако не искаш да паднеш през платно на Вазари в Залата на Петстотинте“.

— Всъщност има по-добър път — каза спокойно Лангдън, защото не искаше да я плаши.

При предишното си посещение освен че бе надникнал през прозореца на залата за архитектурни макети, Лангдън също така бе обходил тавана, като бе влязъл през вратата от другата страна. Ако замъгленият от виното спомен беше точен, през средата на цялото пространство минаваше здрава греда, която осигуряваше на туристите достъп до площадката в центъра.

Сега обаче откри пътека, която по никакъв начин не приличаме на това, което си спомняше от предишното си посещение.

„Колко вино изпих онзи ден?“

Вместо здрава, безопасна за туристите пътека, видя нестабилни дъски, положени напряко на подпорните греди.

Очевидно солидната безопасна за туристите пътека, която тръгваше от противоположната страна, стигаше само до централната платформа. А после посетителите се връщаха обратно. Нестабилната структура, която се простираше пред Лангдън и Сиена, очевидно бе сложена, за да може по нея да се движат работниците от поддръжката.

— Май ще трябва да минем по тези дъски — каза Лангдън.

Сиена сви спокойно рамене.

— Не е по-зле от Венеция, когато вали.

Беше права. При последното му пътуване до Венеция на площада „Сан Марко“ имаше повече от педя вода и той бе вървял пеша от хотел „Даниели“ до базиликата по дъски, сложени върху тухли и обърнати кофи. Разбира се, опасността да си намокриш обувките не можеше да се сравнява с падането през ренесансов шедьовър към сигурна смърт.