Зеленият вампир

— Какво съкровище бълнувате пък вие? — учуди се Стамов.

Оня съжали начаса за думите, които бе изтървал в гнева си.

— Нима не е съкровище това, което научихме? — окопити се той. — Сензацията, която ще отнесем на света…

Лемурът губеше търпение:

— Решавайте! Няма време. Или едното, или другото. Водата се надига.

Наистина потоците вече заливаха и улицата.

— Нашият народ и друг път постъпва така — добави той. — Когато няма нужда от толкова жертвоприношения, когато излишъкът в прираста на хората добитъци е голям. Щом някой малгаш попадне в града ни, му даваме от семето. Изгонваме го и той повече не си спомня нищо за нас. Но напоследък жертвоприношенията зачестиха, а хората добитъци не се размножават достатъчно бързо…

И изведнъж сниши глас:

— Бързо, назад! Силния ни е открил. Идва насам с цяла тълпа.

И понеже те отново се засуетиха в мрака, газейки в набъбващите локви, Аз ги повлече с неподозирана сила обратно. После с рязко движение ги блъсна в някакъв отвор и хлопна зад тях каменната врата.

— Измъкнахме се! — въздъхна лемурът облекчено. — Тук не ще проникнат. През никоя затворена врата не може да се проникне.

След малко добави:

— Тук е майка ми! Слушайте!

Двамата наостриха слух, но не доловиха никакъв друг глас — само неговите думи:

— Ще ви превеждам аз, защото тя не знае вашия език. Тя ви пита какви сте и какво дирите тук.

Биологът си обясни начаса защо не я чува. Та нали лемурът им каза преди малко, че помежду си те разговарят с ултразвук?

Нямаше какво да крие. Затова отвърна направо:

— Събирам растения в гората. А той ме придружава.

Лемурът преведе новия въпрос на майка си:

— Хомбиаса ли си?

— Нещо такова — усмихна се ботаникът. — А сега и аз да те питам нещо?

— Питай!

— Кои сте вие? Защо хората не знаят нищо за вас?

Аз отвърна, след като изчака отговора на майка си:

— Защо ви е да го знаете? Нали ще го забравите, щом изядете семето на забравата?

— Нищо! Човек винаги иска да знае. Дори и тогава, когато е уверен, че скоро ще умре.

Мина доста време.

— Тогава слушайте! — продължи гласът. — Майка ми ще ви разправи какво пише в Говорещите рогозки.

— Какви, какви? — възкликна отец Доминик.

Лемурът отговори търпеливо.

— Ние сме в стаята на Говорещите рогозки. В тях е записан летописът на Висшите.

Стамов не беше сигурен, само допусна, че става дума за някаква писменост. Чел бе достатъчно за глинените клинописи, за папирусовите йероглифи, за възловото писмо — кипусите на инките, за говорещите дъсчици ронго-ронго на Великденските острови. Защо да няма и говорещи рогозки?

Но вътре цареше пълен мрак. Никакво зрение, дори най-съвършеното, не бе в състояние да различи нищо.

— Как чете в тая тъмнина? С пръсти ли опипва?

— Не! — отвърна Аз. — В тъмнината ние виждаме с ушите си. Провикваме се бързо-бързо с тънки, нечути за вас звуци и по ехото им от срещнатите прегради разбираме какво има пред нас.

Значи ехолокация? Защо пък не? Щом я има при делфините, прилепите, китовете, тюлените, при птиците гуахаро, при лястовиците салангани, защо да я няма при лемурите?

Едва сега, в относителна безопасност, подсетен от думите на лемура, отец Доминик бръкна под расото и извади запалката си. Щракна я нетърпеливо.

Първото, което видя Стамов, беше отстъпилият в ужас лемур, прикрил очите си с ръце. Видя и редиците от навити рогозки, зад които ситнеше да се притули от светлината друга дребна съсухрена фигура на лемурка.

И нищо друго!

На пръв поглед прости папурени плетеници. Само дето редовете им не бяха равни като обикновените, а навързани в различни по форма и големина възли. Различни и по цвят. А върху една лавица лежаха струпани купчини каменни плочки, подобни на печатите в Мохенджо Даро — от тия, един от които бе видял върху крака на епиорниса.

— Угаси светлината! — заповяда Аз. — Ще ни ослепиш. Гаси веднага!

И понеже мисионерът се колебаеше, Стамов духна бледото пламъче, след което запита:

— А тези камъчета?

— Амулети. Пазят от зло. Някога, преди говорещите рогозки, жреците изказвали посредством тях молбите си към Добрия дух.

И след това кратко отклонение продължи:

— Слушайте! И все едно, знайте, няма да го запомните! Майка ми ще ви разкаже за това, което пише в най-древния летопис. Като не щат да го чуят Висшите, чуйте го поне вие, чужденците!

Отец Доминик нямаше никакво желание да слуша ничия история, още по-малко на някакви си лемури. Та били те цивилизовани. Имаше друга грижа — да спаси живота си.

— Я оставете! — възрази той. — Ами да бягаме! Водата се надига!

Спасителят им побърза да го успокои:

— Майка ми знае това. Тя знае всичко. Ненапразно е пазителка на Древното Знание. Знае защо се надига водата, знае как да я спре. Имайте търпение! Докато суматохата вън стане неудържима, та тогава да излезете незабелязано.

Стамов не можеше да сдържи любопитството си:

— Да я чуем!

Аз продължи бавно, с равни промеждутъци, докато старата лемурка разказваше със своя недоловим глас: