Зеленият вампир

При това вече не беше с голи ръце! Притежаваше фетиш, чието свръхестествено въздействие изглеждаше по-властно от демоничната сила на третретретре. Силата на светлината — символа на Доброто, което побеждава Злото…

Крачка подир крачка.

Още при входа задвижи с ритмични свивания на дланта електрогенератора на фенера, както правеше Стамов. И продължи напред.

Притъмняваше бързо. А той, тръгнал веднъж, вече не мислеше за връщане, вперил очи в трепкащото сред мрака осветено петно.

И все нищо? Ни третретретре, ни човек, ни дявол. Пещера като всяка друга. Напълно безлюдна. Дори без обичайните прилепи.

А това, което бе видял снощи? Присънило ли му се бе? Жертвоприношението, демоните, отвличането на Стамов и мисионера…

Не, съвсем не бе сънувал. Истина бе, всичко бе истина, колкото безспорна, толкова и жестока.

А третретретре не се показваха не защото не съществуваха, а защото ги бе страх. Бояха се до смърт от светлината — повече, отколкото прилепите.

Убеден още веднъж в надмощието, което бе придобил над тях, човекът продължи пътя си, като обръщаше грейналия сноп ту назад, ту напред в напълно оправдана предпазливост.

Чак сега забеляза, че вече не се намираше в обикновена пещера. Върху каменната скала беше издялан огромен барелеф. Но какво ли точно представляваше това безразборно скупчване на ръце, крака, уши, глави и туловища — някакво кошмарно чудовище, на което бедният малгаш не можеше да намери подобие в своята памет!

А отсреща врата — зейнала каменна врата, зад която се виждаше пълна стая с всякакви вещи. Че какво ли нямаше тук? Чудновати черни статуетки, кани и паници, крокодилски зъби, странни тъкани, раковини каури, които доскоро и на Мадагаскар служеха за разменни монети. И шарени камъчета, и птичи пера. И злато! Златни гривни, огърлици, пръстени, обсипани със скъпоценни камъни. Върху тая безредна купчина, почти докосвайки тавана, седеше лемур, унесен, като заспал, отпуснат в подобно на трон кресло със златна диадема на главата си.

Ако не беше толкова уплашен, Ратулу би прихнал да се смее. Но сега не му беше до смях. Продължи. Видя и втора врата. А иззад нея надзърташе друга коронована полумаймуна, която, стресната от светлия сноп, хлопна пред себе си вратата. После третата — също отворена и също седнал в трон лемур върху камара от вещи. Отляво и отдясно. Врати, врати, които се затръшваха при неговото минаване. А след това се отваряха, за да пропуснат навън собствениците си.

Човекът усещаше как подире му се проточва нарастващ с всяка минута мълчалив и затова още по-застрашителен ескорт.

Но вървеше.

Къде ли отиваше? И как щеше да се оправи в този сложен лабиринт, сред тия враждебни същества, които го дебнеха безшумно?

Изведнъж Ратулу съгледа ново множество, което се пръсна в ужас, когато го освети с фенерчето. И на негово място остана само някакво дървено съоръжение, за което бе вързана жена. Малгашка — мършава, полугола, със сплъстени коси и тревожни очи. Страшна и жалка. Но и някак позната. Мъчително позната.

— Коя си ти? — извика Ратулу.

Тя отвори уста да отговори. Ала от пресъхналото й гърло не излезе никакъв звук. Повече по мръдването на устните й Ратулу разбра:

— Веломоди!

Той изкрещя:

— Мамо! Мамо!

И се спусна към нея да я прегърне.

Тя стоеше втрещена, със зяпнала уста, невярваща.

— Ратулу! Ти ли си, Ратулу?

Той се наведе, за да отвърже ръцете й. А Веломоди не спираше да хълца:

— Знаех, че ще дойдеш! Знаех си…

С една ръка не можеше. Без да се замисля, малгашът мушна фенерчето подмишница, за да се справи със сложния възел с две ръце.

В този миг отгоре му се метна един едър лемур и стовари върху главата му дръжката на копието си.

Ратулу изгуби съзнание.

Последните от Лемурия

Изпуснатите от повреденото устройство подземни води нахлуха най-напред в долните помещения на пещерния град — в изкопаните под жилищата складове и скривалища. И в затворническата яма, където очакваха нерадостната си участ двамата пленници.

Улисан в мислите си, Стамов не обърна внимание на водното шуртене, но мисионерът се досети изведнъж:

— Тия демони искат да ни удавят!

Водата наистина се надигаше бързо. Покри глезените им, достигна коленете и продължи все тъй равномерно да се издига нагоре.

— Ами сега? — не спираше да шепне Доминик. — Какво ще правим сега?

Едва потиснал ужаса си, Стамов опита да прецени по-хладнокръвно:

— Я да размислим? Та то може да означавай свобода. Ще се задържим над водата с плуване, додето прелее над ямата. И ще бягаме…

Досещаше се и за нещо друго по необичайния шум, който идеше отгоре — шляпане на боси нозе, уплашени ревове, навярно не от беззвучните лемури, а от белокожите хора добитъци, трополене на твърди предмети по каменния под…

Той не можеше да знае, че водата, която заливаше него, вече бе заляла и оборите на тъпите блондини, на епиорнисите и костенурките и сега те всички панически бягаха да търсят спасение от настъпващото бедствие.