Зеленият вампир

И преди малко. Не се и съмняваше, че двамата мъже, които лемурите отведоха навътре, са пленници, безпомощни като нея. И все пак не успя да сдържи вика си за помощ. Как ли щяха да й помогнат? Ако не утре, то след няколко дни те също щяха да заситят чудовищния глад на хищното дърво.

А тя ще си остане пак тук, все тъй вързана за колелото. Да го върти, да върти до последния си дъх, докато изгуби надежда.

Тогава защо трябваше да чака повече?

На безсловесните човеци добитъци тази мисъл не би им хрумнала. Ала Веломоди беше човек. С разум и чувства. Щом не беше в състояние да получи свобода от третретретре, тя можеше поне да им отмъсти.

А после да умре заедно с тях…

Ех, щеше да остане непогребана. И никой нямаше да отнесе трупа й в родовия гроб, както се полага на всеки малгаш.

Непогребана, превърнала се в зъл дух!

Колелото, което въртеше, бе за нея най-омразното нещо на света. То изпомпваше подземната вода, която иначе би заляла целия град. Третретретре се боят и от нея като от огън. Веломоди щеше да наводни града и да ги изгони извън пещерата, където враговете й нямаше да оцелеят, попаднали сред хората.

Тя искаше да отмъсти. Щеше да повреди водното колело. Третретретре убиват старците. А сред младите навярно няма никой, който познава устройството му и би могъл да го поправи.

Досещаше се как да го направи. Толкова години бе работила на него, бе се сраснала с него. Колелото не бива да се завърта обратно. Внушавали й го бяха непрекъснато. Всичките му части: каменните кофички и дървените скрипци, и зъбчатите колела, и дръжките му за бутане са нагласени така, че да бъдат движени напред.

Стиснала зъби, тя се дръпна рязко назад. По-право нагоре, после назад. С всичките сили, на които още беше способна. Дървената постройка изпращя зловещо. Лостът олекна. Колелото се бе откачило, бе престанало да изпомпва водата.

Бързо, да не я усетят, Веломоди отново натисна лоста напред, пое по предишния си път, ала сега вече без усилие. Повреденото съоръжение се въртеше леко като играчка.

Магията на фенерчето

Фосите са странни зверове. Никой не знае какво ще им хрумне в следната секунда. Тъй и сега. Докато налитаха яростно срещу спотаения на дървото малгаш, те неочаквано го изоставиха и с вой се нахвърлиха върху хамелеона рантутру. Свалиха го на земята и го помъкнаха нанякъде.

Нима беше възможно това — страшният дух рантутру да се остави безнаказано на някакви си животни? Къде се бе дянала магическата му сила?

Човекът не дръзна да слезе веднага. Почака още малко, докато листата почнаха да се открояват с черните си очертания върху дрезгавината на изгрева. Тогава се спусна на земята. Отдолу нямаше никакви човешки кости. Значи или хамелеонът не беше рантутру, или пък беше невярна легендата…

Идеше му да хукне назад и без спиране да се върне обратно, ако не в своето село, то другаде, при други хора, само не тук, в такова зловещо съседство с тайнствените третретретре.

Малгашите имат поговорка: „В меко дърво мълния не бие.“

Отстъпеше ли Ратулу, отметнеше ли се от твърдостта си, имаше изгледи да се спаси. Мълнията щеше да го отмине.

Ако беше някой друг, а не Ратулу, навярно щеше да го стори. Но той бе пил от кръвта на побратима си. И нямаше право да го изостави.

Разправят, че никой, който е зърнал третретретре, не остава жив. Пък Ратулу, ето на, все още живееше. Тогава? Дали нямаше да се окаже лъжлива и баснята за всесилието на злите космати джуджета? Та нали той сам ги видя как избягаха в панически ужас като подплашени прилепи пред светещия фенер на Иван Стамов?

Фенерчето!

То се бе оказало по-могъщо от могъщите третретретре. Една проста лампичка!

Ако Стамов не я бе изтървал, нямаше да го победят.

Ратулу вече знаеше какво трябва да направи. С фенерчето щеше да влезе в пещерата, да освободи Иван, да потърси майка си, да я изведе, ако е там. Вече не беше безпомощен срещу страшните джуджета. Вече имаше равностойно, ако не и по-силно оръжие. Само да не са го взели.

Слънцето изгряваше, когато Ратулу се примъкна отново до пещерата. Озърна се боязливо.

Какво ли бе станало? Защо каменната порта зееше незатворена?

Нищо! Нищо, което да подсказва за снощната драма. Само едно — дървото убиец, което още не бе отпуснало листните си плочи, а продължаваше да ги притиска към дебелата си цветоносна дръжка, смилащо прясната си жертва.

Някакво странно растение с набъбнали листа, подобно на невиждан гигантски ананас. „Така и боата се издува, когато нагълта по-дебела плячка“ — помисли си Ратулу в мига, когато съзря фенерчето до самото стъбло. Не посегна веднага. Защото се боеше. И от самото дърво, за което цял живот бе слушал и на чиято свирепост бе свидетел. И от зловещите му стопани.

Озърна се няколко пъти, преди да се наведе. Огледа зорко входа на пещерата. Нищо! Тогава приближи бързо и грабна с треперещи ръце новото си оръжие. После пристъпи към тъмния отвор, като едва потискаше страха си да хукне назад, да се махне по-скоро от тая заплашителна близост. Не го направи. Овладя се.