Нещо за ядене щеше наистина да им дойде добре, а нямаше да загубят повече от няколко минути. Той погледна часовника си. Показваше 13:16.
Оставаха 22 часа.
През прозореца на самолета Малоун гледаше земята долу. Намираха се някъде над Ню Йорк или Ню Джърси, на борда на един Гълфстрийм, собственост на Военновъздушните сили. С 800 километра в час щяха да бъдат във Вашингтон преди два.
Касиопея седеше срещу него. Беше я застигнал на летището в Бангор и заедно се качиха на самолета, оставяйки двамата щатски полицаи без отговор на повечето си въпроси. Докато летяха, той й разказа всичко, което знаеше, включително тревогите на Дани Даниълс за предстоящата церемония по встъпването в длъжност.
— Зорин е някъде там долу — каза Малоун. — Пътува на юг. — Той извърна глава от прозореца. — Слава богу, държим го на къса каишка, и физическа, и електронна.
— Оставяме го да ни заведе докъдето отива и там го елиминираме, така ли?
— Това е идеята. Но има едно усложнение: руснаците. Допускам, че целта на Зорин се намира някъде около Вашингтон. Ще го изчакаме да дойде. Ако ли не, ние ще отидем при него. Съжалявам, че се налага да летиш толкова.
Той знаеше, че летенето не беше любимото й занимание.
— Този път не е толкова зле. Поне има място къде човек да стане и да се разтъпче. Но с изтребител е друга история. Не виждам какво им харесват изобщо.
Малоун обаче виждаше. Всъщност, ако съдбата му се бе развила малко по-различно, можеше да стане пилот на изтребител и вече щеше да е пенсионер след двайсет години летене. Интересно, колко делнично звучеше това от сегашната му гледна точка! Малцина бяха щастливците, избрани да пилотират боен самолет за стотици милиони долари, но това бледнееше в сравнение с уникалните възможности, които предлагаше принадлежността му към отряд „Магелан“, и с преживяното от него след напускането му. Действително животът му бе предложил изумителни шансове; сегашната авантюра не правеше изключение.
— Трябва да се чуя със Стефани — заяви той.
Самолетът имаше собствена комуникационна система, която се задействаше с повдигане на телефонната слушалка от близката конзолна масичка. Той набра номера, който Стефани му бе дала преди два дни.
Телефонът иззвъня.
Втори път.
Трети.
След четвъртия път се включи гласовата поща.
Той реши да не оставя съобщение и затвори.
— Тя ми бе поръчала да й се обадя в момента, когато нещата са под контрол — каза той, докато оставяше слушалката. — В такъв случай къде е?
56
Стефани се бе разположила сама на задната седалка на ескалейда. Двама мъже без самоличност седяха на предната. Кадилакът си проправяше път през натовареното движение; дори в почивните дни столицата гъмжеше от хора, много от тях дошли за встъпването в длъжност на новия президент. През следващите два дни тук щеше да има повече тържествени церемонии, отколкото някой би могъл да преброи. Зоната около Белия дом, Националната алея с музеите и Капитолия вече беше затворена за посетители. Сцената, специално издигната за полагането на клетва, се охраняваше денонощно. Всички музеи по протежение на алеята щяха да бъдат блокирани от въоръжена охрана, а вратите им затворени часове преди началото на церемонията. Спомни си как през 1989 г. се бе изкачила на северната кула на „Смитсониън“ и бе наблюдавала полагането на клетва от Джордж Буш. Днес никой нямаше да я пусне там. Твърде високо, твърде удобно за пряк изстрел. Най-вероятно патрул на военната полиция или екип на Тайните служби щеше да се радва на гледката.
Тя не знаеше със сигурност какво се случва, а изражението на Осин в хотелското фоайе не й бе харесало. Но нямаше избор. Интересно как, макар и безработна, отново беше затънала до шия в неприятности. За пръв път изпитваше съчувствие към Котън, който неведнъж се беше набърквал в подобни ситуации заради нея.
Стефани погледна през прозорците, за да се ориентира; движеха се по Седма улица на север към Кълъмбия Хайтс. Колата зави и спря до квартална градинка. Мъжът на седалката до шофьора слезе да й отвори вратата.
Кавалер?
Тя слезе на студа.
За щастие, все още беше с дебелото си палто, шал и ръкавици. Градинката заемаше едно каре и беше празна, ако не се смяташе някакъв човек, седнал на отдалечена пейка.
Стефани отиде при него.
— Моля да ме извините за тази тайнственост — каза той, — но беше важно да поговорим.
Беше нисък и тантурест; отстрани се виждаше само едно тъмно палто, мека шапка и ярък копринен шал. Между пръстите на дясната му ръка, облечена в кожена ръкавица, димеше цигара.
— Имате ли име? — попита тя.
— Именувайте ме Ишмаел.
Тя се усмихна на този цитат от „Моби Дик“.
— Имената не са от значение — продължи той. — Но онова, което трябва да обсъдим, е жизненоважно. Моля, седнете.
— Не звучите като руснак — каза Стефани.
— Аз съм само пратеник, нает от група заинтересовани чужди граждани. В Русия се случват тревожни неща, които ги засягат.
Тя направи връзката с казаното от Осин във фоайето на хотела.
— Олигарсите ли представлявате или мафията? Не, всъщност те са едни и същи хора.