Стефани влезе в „Мандарин Ориентъл“. Обикновено, когато беше във Вашингтон, тя разполагаше със собствен кабинет в Министерството на правосъдието, но в сегашното й състояние на „временна незаетост“ хотелът беше единственият й избор. Посещението й в дома на Крис Кокс беше много информативно, но тя се нуждаеше от време, за да обмисли наученото.
Влезе във фоайето, но преди да се насочи към асансьорите, забеляза Николай Осин, застанал малко встрани, все още загърнат с елегантното си палто от черна вълна. Когато се приближи към него, той не каза нищо.
— Какво те води насам? — попита тя.
— Едни хора биха желали да говорят с теб. Насаме. Не са от руското правителство. Те са… бизнесмени.
Тя знаеше какво означава това. Мафията.
— Тук са от името на други хора, които са в правителството — продължи той. — Някои от тях вече обсъдихме. Което повече от всичко останало обяснява присъствието ми тук.
Тя разбра. Нямаше избор.
— Добре.
— Отвън има кола, задната врата е отворена. Чакат те.
— Няма ли да дойдеш?
Той поклати глава.
— Разговорът е предназначен само за теб.
55
Зорин седеше на предната седалка до Кели, който шофираше. Бяха решили да си поделят това задължение, като се сменят през няколко часа. Маршрутът е прост, му бе казал Кели. Право на юг по същото шосе, докато стигнат до Вирджиния, а от там ще завият на запад, към селските райони на щата, на около осемдесет километра западно от Вашингтон.
Мислеше си за младостта си и за службата в КГБ. На Канада отдавна се гледаше като на плацдарм за съветска военна инвазия. Той лично бе изследвал няколко възможни точки за проникване през границата с Минесота и Северна Дакота. Язовирът „Флатхед“ в Монтана беше набелязан като една от приоритетните им цели, част от координирана атака срещу американската инфраструктура, която да отслаби отвътре Съединените щати. Но Канада и сама по себе си беше важна цел. В продължение на две години той бе проучвал петролните й рафинерии и газопроводи, като в подробните си доклади до Москва бе предлагал планове за масирани диверсии срещу тях.
Почти всички канадски провинции и всички американски щати бяха разделени от КГБ на „оперативни зони“. Във всяка зона имаше централна база, разположена в някоя отдалечена местност и оборудвана с площадка за приземяване с парашут, на минимум два километра отстояние от най-близките околни сгради, както и съответните тайни квартири и убежища наблизо. Площадките за кацане се наричаха условно „писти“, а тайните квартири — „кошери“. По указания на КГБ земята и за едните, и за другите трябваше да е собственост на доверени лица, а в кошерите да има радиостанции, пари, храна и вода, както и автентични военни и полицейски униформи, работни дрехи на служители в железниците и горското стопанство, а също и цивилно облекло. Във всяка база имаше шифровани карти, показващи разположението на набелязаните високоволтови далекопроводи, петроло- и газопроводи, мостове, тунели и военни съоръжения в радиус от 120 километра.
Освен това имаше скривалища за огнестрелно оръжие и експлозиви, внесени контрабанда или по-често купени на място. Това важеше особено за Съединените щати, където оръжие се продаваше свободно навсякъде.
— Ти ли подготви кошера за „Мат в два хода“? — попита той Кели.
— Не спиш ли?
— Вече не.
— Да, Александър. Той е моя собственост.
— Не беше ли рисковано?
— Такива бяха нарежданията на Андропов. Нямах право да намесвам други хора. Той искаше от мен пълен контрол.
— Толкова време мина оттогава. Как е възможно тези неща още да съществуват?
— Това също беше част от указанията. Всичко да бъде направено така, че да изтрае дълго. Нямаше точна дата за задействането му. Предполагах, че ще е скоро, но такива оръжия изискваха специална подготовка.
Той знаеше какво означава това.
— Постоянен източник на захранване.
— Именно. И трябва да призная, че захранването се оказа проблем.
— Обектът миниран ли е?
Кели кимна.
— Едно от устройствата трябваше да се взриви, ако скривалището бъде разкрито. Това също влизаше в указанията. Не биваше да остават никакви следи.
Рисковете бяха огромни. Ами ако някой все пак проникнеше вътре, нарочно или случайно? И задействаше шесткилотонен ядрен взрив? Как щяха американците да си обяснят това?
— Как разбра за плановете на Андропов? — попита Кели.
— От другите двама. Претърсих старите документи и събрах още информация. Но и онзи архивар знаеше това-онова.
Белченко от години го изкушаваше с „Мат в два хода“. Беше му разказал за Нулевата поправка. Тази информация била от личния архив на Андропов, който оставал секретен до ден-днешен. В крайна сметка беше научил достатъчно, за да знае какво бе замислял Андропов за Рейгън. При всяко избиране на нов американски президент той бе настоявал за още и всеки път Белченко се бе опъвал. Но не и този път. Най-после старият му приятел бе склонил и го бе насочил по правилната следа.
Която очевидно бяха надушили и в Москва.
— Гладен ли си? — попита Кели.
— Трябва да бързаме.
— Но трябва и да се храним. Можем да си купим нещо и да ядем по пътя.