XIV колония

Малоун крачеше напред, а Касиопея го следваше по тъмната улица към къщата на Кели. Едуин Дейвис бе открил адреса и им бе дал информация за мъжа.

Шейсет и четири годишният Кели бе работил навремето в Джорджтаунския университет. След дванайсет години безупречна служба през 2005 г. той бе напуснал и се бе преселил на остров Принц Едуард, където бе постъпил в местния колеж. Ако Кели действително беше съветска къртица, то очевидно бе невероятен професионалист, понеже никога не бе предизвиквал и намек за подозрение. След приключването на Студената война постепенно историци бяха установили, че КГБ бе успяло да инфилтрира почти всяко западно общество. Съединените щати бяха техен основен приоритет, така че там без съмнение още имаше техни хора. Понякога се споменаваше по някое име, разкриваше се нечия самоличност, но като цяло тази агентура си живееше необезпокоявана. Но това нямаше кой знае какво значение, понеже, поне на теория, Русия и САЩ вече не бяха врагове.

Нощният мраз щипеше ноздрите и изсушаваше гърлото. Двамата с Касиопея бяха облечени в термоизолиращи дрехи, предоставени им от французите. Мракът им служеше за прикритие; тихият провинциален квартал спеше дълбок сън.

Стигнаха до ъгъла на плътния жив плет, обикалящ къщата, и внимателно свиха в тясната странична алея, която минаваше между някакви храсти и стената на съседите, осветена от един прозорец на приземния етаж на Кели. От там се чуваха приглушени мъжки гласове. Малоун рискува да надникне в стаята и видя Зорин и другия мъж, седнали един срещу друг в малък салон. Той кимна на Касиопея, която извади подслушвателното устройство и полека го закрепи в долния десен ъгъл на прозореца.

Свърза кабела, после пъхна миниатюрната слушалчица в ухото си и му даде знак, че всичко е наред.

Котън се отдалечи към колата.

Пуснал раницата на пода в краката си, Зорин оглеждаше одобрително дома на Кели, който беше като две слепени една с друга къщи, с еднакви помещения, разположени симетрично спрямо централен хол. Стаите бяха с дървени ламперии, таваните — с гипсови орнаменти. Маслени картини висяха на стените, бронзови скулптури украсяваха салонните масички. Стаята, в която седяха, имаше два издадени навън еркерни прозореца — единият, гледащ към улицата, другият към страничната алея. Във въздуха се носеше лек аромат на евкалипт.

— Толкова време мина — каза Кели на английски.

Зорин не си падаше по общите приказки.

— Защо каза, че си ме чакал?

— Липсва ми миналото. На теб не ти ли липсва?

Зорин си каза, че мъжът насреща не е аматьор. Бе успял да се интегрира успешно в западното общество, което изискваше търпение и определени умения. От тримата Зорин винаги бе знаел, че този ще го затрудни най-много.

— Тъкмо заради миналото съм тук.

— Мислех те за умрял — отвърна Кели. — Почти никой не остана вече. Мъчно ми е, като се сещам за тях. Вършехме велики дела, Александър.

— Сам ли живееш тук?

— Да. Единственото, за което ме е яд. Така и не създадох семейство. Би било твърде рисковано. А ти? Намери ли си някого?

— Съпругата ми почина — отговори Зорин, без да споменава Аня.

— Е, аз прекарвам повечето си време в четене.

— Защо живееш в Канада?

— Идвал съм тук много пъти и бях решил, че ако не ме убият или вкарат в затвора, тук ще прекарам остатъка от годините си. Разбираш какво ти казвам, нали? Човек никога не знае дали и кога ще се сетят за него. Един ден идват, показват значка, насочват пистолет и ти просто изчезваш. Изумително е, че това още не ми се е случило. Но, трябва да ти кажа, когато почука преди малко, ме побиха тръпки. Малко е късничко за гости.

— Добре си живееш — каза Зорин, като посочи с жест заможната обстановка.

Недоизказаното остана да виси във въздуха.

Като капиталист.

— Когато Съветският съюз изчезна, реших, че е време да се слея напълно със Запада.

— Можеше да се върнеш в родината.

— Къде по-точно? Нищо от онова, което познавах, не съществуваше вече.

— И реши да станеш врагът?

— Де да беше толкова просто, Александър. За всички наоколо аз бях американец, просто продължих да играя ролята.

— Изпратен си тук, за да шпионираш.

— Това беше началната ми задача, а работата ми в университета във Вашингтон ми даваше достъп до много хора. Имах много колеги в Държавния департамент. Бях перфектната къртица, последният човек, когото някой би заподозрял в шпионаж. Вършех си работата, докато тя загуби всякакъв смисъл.

— „Мат в два хода“. Успя ли да го приключиш?

— И ако съм успял, какво? Ще убиеш и мен? — Кели плъзна дясната си ръка зад гърба и извади револвер. — Едва ли си допускал, че ще ти отворя толкова късно през нощта, без да съм въоръжен. Уверявам те, другарю, няма да ти се дам лесно като другите двама.

Зорин седеше неподвижно в креслото. Този път не биваше да бърка.

— Как разбра?

— Защото съм обучен офицер от КГБ, също като теб — отвърна на руски Кели. — И си отварям очите.

— Не съм тук, за да те убивам.

— А за какво?

— За да довърша възложеното ми от Андропов. Твърде дълго неговият план стои неизпълнен.

— Указанията ми бяха недвусмислени: да се отчитам единствено пред Андропов.