XIV колония

— Талмидж е ръководил екипа за съставяне на плана от хиляда осемстотин и дванайсета — каза Хедлънд. — Водел е дневник за напредъка в изпълнение на задачата. Това е един от малкото деликатни документи, собственост на братството; предава се от поколение на поколение чрез пазителя на тайните. В него няма нищо зловещо всъщност. Просто преценихме, че не е желателно да попада в общественото полезрение.

И тя разбираше защо.

— Благопристойният ви образ на светско дружество на запасни офицери е щял да пострада, ако се разчуе, че подготвяте планове за военни кампании.

— Именно. Затова всички навремето са решили, че е най-добре да запазим тази информация за себе си.

— Един ден от това ще излезе страхотен сюжет за Историческия канал — обади се Люк. — Но преди да започнете да се правите на Батман, казахте по телефона на Бегин: „Отново се започва“. Какво имахте предвид?

— Имахме проблем с Брад Чарън — каза Хедлънд. — Брад беше готин мъж. Много ми беше симпатичен, но имаше склонност да приказва повече, отколкото бе нужно.

— Което не е добре за един пазител на тайните — отбеляза Стефани.

— Естествено. Преди трийсетина години имахме инцидент. Разбрахме, че Брад е разкрил тайния ни архив пред външен човек. Повярвайте ми, не знам подробности. Знам само, че се е случило, и Брад бе отстранен от поста си. Но имахме и друг опит за проникване.

— А Бегин? — попита Люк.

— Той знае всичко. Питайте го как нашите бащи основатели са искали да се казва Канада след Революцията. Кодовото название в нашия план за инвазия. Името, което Рузвелт бе дал на своя план за завладяване през Втората световна война. И в трите случая то е едно и също. Четиринайсетата колония.

40

Остров Принц Едуард

Зорин напредваше успешно към целта.

Спря в един мотел на морския бряг и поиска карта на острова, по която да намери пътя за Шарлъттаун. Не че не разбираше от смартфони и джипиес карти, но предпочиташе старите методи. По шосетата беше тъмно като в рог, почти не се виждаха коли; пътуването на югоизток му отне по-малко от час. Караше внимателно, спазваше ограничението на скоростта и всички пътни знаци. Последното нещо, което искаше в този момент, бе някой съвестен полицай да го спре.

Знаеше адреса на Джейми Кели и откри улицата на картата. Слава богу, Зорин познаваше острова. Източната му част беше най-гъсто населена, с множество ферми, а по бреговата ивица се редуваха рибарски пристанища. Западната половина беше по-дива, гориста и безлюдна.

Бе работил три години в Отава, която по онова време се казваше Квебек Сити, като един от тринайсетте офицери, зачислени към Дружеството за канадско-съветска дружба, създадено уж за да насърчава културния обмен, но всъщност замаскирана централа на КГБ. За Съветския съюз кражбата на националните тайни на Канада не беше приоритет. Но и да беше, Съветите едва ли биха се натъкнали на особени трудности предвид некадърността на Канадската разузнавателна служба. По негово време тази агенция нямаше и десет години — бебе в шпионския бизнес, безсилно срещу далеч по-опитното КГБ. Освен това бе лесно да се експлоатират чувствата на безбройните канадски националисти, ненавиждащи Съединените щати. Зорин бе направил няколко успешни удара, научавайки за дейността на американците в Северния ледовит океан и съвместните американско-канадски мерки за засичане на съветски подводници клас „Тайфун“, като наред с другото се бе сдобил и с подробни карти на океанското дъно, безценни за руския подводен флот.

Той намали скоростта. Беше влязъл в историческия квартал на Шарлъттаун. Улиците тук бяха широки, с два реда дървета с голи клони. Интересни църкви, сгради във викториански стил и облицовани с дърво еднофамилни къщи издаваха британското колониално наследство, но той забеляза, че модерните магазини и елегантните кафенета доминираха в градската среда. Всичко се беше променило след последното му посещение преди години. Внезапно се почувства стар.

Много от заведенията бяха отворени, възползвайки се от оживлението в петък вечер. Зорин се отклони от главния булевард и мина покрай „Грейт Джордж“ — хотела, в който бе отсядал през 80-те. Джейми Кели живееше в Стратфърд, малък град от другата страна на река Хилсбъро.

Зорин мина по дълъг мост над широката тъмна водна лента, права като магистрално шосе. След моста зави вдясно, по един двулентов път, който щеше да го изведе на адреса. Шофираше като робот, мозъкът му беше изключил, тялото му реагираше автоматично на обстоятелствата.

Озова се в идилично градче със стилни викториански къщи, всяка разположена на отделен парцел и заобиколена от дървета. Само отделни прозорци светеха. Адресът, който търсеше, се оказа в края на улицата — двуетажна къща от червени тухли, с еркерни прозорци горе и долу.

Паркира пикапа на улицата и забеляза, че в дома на Кели и двата етажа светеха. Нямаше пощенска кутия или друг знак, издаващ самоличността на собственика. Само номер. Той слезе и взе раницата си, за да не я оставя отвън без наблюдение.

Дали вътре го очакваха неприятности, засега не можеше да каже.

Но беше готов.