XIV колония

— Собственикът на къщата, Брад Чарън — започна Стробъл, — през целия си съзнателен живот беше член на братството. Не е изненадващо, че е натрупал такава колекция.

— И я е скрил на сигурно място.

— Господин Чарън беше леко ексцентричен. Но обичаше Америка и братството.

— Умрял е внезапно, така ли? — попита тя, макар вече да знаеше отговора.

— Самолетна катастрофа. Бях на погребението му. Тъжна история. После четох за някакви имотни дела между наследниците, но това беше отдавна.

Повече от двайсет години в шпионския занаят я бяха научили на много неща: на политика от позиция на силата, на скрита дипломация и, при нужда, на известна доза двуличие.

Беше си имала работа с разнообразие от човешки типажи от всички краища на света и бе взела повече решения на живот и смърт, отколкото можеше да преброи. Като през това време бе развила определени умения, едно от които бе да гледа внимателно и да вижда всичко. Тя не спираше да се изумява колко малко забелязваха повечето хора от заобикалящата ги среда. И тази им неспособност не се обясняваше с някакъв нарцисизъм или его, а с просто безразличие.

За Стефани Нел нищо не оставаше незабелязано.

Например това, че ръцете на Стробъл трепереха. Не само лявата или дясната, което можеше да бъде знак за физически проблем, а и двете. Също и струйката пот, която се стичаше отстрани на челото му и блестеше на ярките луминесцентни лампи. В помещението не беше горещо, по-скоро достатъчно хладно, за да се чувстват двамата с Люк удобно в дебелите си палта.

— От кое ведомство казахте, че сте? — попита той.

— От Министерството на правосъдието.

— И какво точно ви води тук?

Тя реши да отговори уклончиво.

— Трябва да съобщим за намерения архив. Там има книга уникат, в нея подробно се описва основаването на братството.

Тя му показа една от снимките, които бе направила с телефона си малко преди да си тръгнат от Вирджиния.

— Това е оригинално издание от дневника на основаването ни — каза Стробъл. — Малцина от нашите членове притежават екземпляр. Не знаех, че и господин Чарън е бил сред тях.

— Сега може да бъде ваш — каза Люк.

— Благодаря ви за информацията. Но ако ме извините, имам работа, която изисква цялото ми внимание. В понеделник вечер има прием по случай встъпването в длъжност на новия президент, така че подготвяме балната зала.

— Нещо голямо?

— Самият президент няма да участва, но ни казаха, че вицепрезидентът и част от кабинета ще присъстват.

Люк се бе отдалечил в отсрещния край на помещението зад гърба на Стробъл, давайки си вид, че оглежда книгите, но й хвърляше многозначителни погледи, които потвърждаваха собствените й съмнения. Стробъл лъжеше.

Тя огледа залата и видя малкото тъмно кълбо, закрепено под окачения таван в един от ъглите. Охранителна камера. Нищо чудно. Вероятно цялата резиденция беше под наблюдение.

— Бившият ми съпруг Ларс Нел е бил ваш член.

Тя се надяваше с тази дребна подробност да предразположи Стробъл, но той не реагира.

— В Мериленд — продължи тя. — Двамата с него сме идвали няколко пъти тук, в Андерсън Хаус.

Все още никаква реакция. Но Люк схвана намека.

— Може да отидете и да приберете онези книги от имението на Чарън — каза той.

— Как така? Както сам казвате, те са в имението. Това би било кражба!

— Само ако ви хванат — каза Люк. — Но аз не мисля, че някой ще има нещо против. Те са там от доста време. Нека това си остане между нас.

— Боя се, че тук не постъпваме по този начин.

Очевидното напрежение в гласа на Стробъл може би се държеше на факта, че тези хора от Министерството на правосъдието му се бяха изсипали без предизвестие в петък сутрин, за да задават въпроси. Или пък на нещо друго.

— Като си помисля — внезапно каза той, — може да сте прав. Тази библиотека може да се окаже важна. Господин Чарън е финансирал придобиването на много от книгите и документите, които виждате наоколо. Самият той беше страстен колекционер. И вероятно би искал онова, което е успял да събере, да дойде при нас.

Интересна промяна на тона. Бе станал някак по-уверен, по-малко притеснен. Стробъл посегна към една от масите и взе бележник и писалка.

— Кажете ми точния адрес.

Тя му го продиктува и той започна да пише. После каза:

— Вижте дали е така.

Подаде й бележника. Тя прочете написаното.

Рускиня в помещението на охраната на втория етаж, веднага след кухнята, с пистолет. Каза ми да ви отпратя, иначе щяла да убие пазача.

Тя кимна и му подаде бележника.

— Вярно сте го записали. Стара къща насред полето. На ваше място веднага бих тръгнала за натам. Студът не се отразява много добре на тези книги.

— Така и ще направим.

Тя му благодари за отделеното време, след което двамата с Люк се насочиха към стълбището по един коридор без прозорци, но и без камери.

— Аня Петрова е тук — каза му тя. — На втория етаж, в помещението на охраната, веднага след кухнята. Когато се качим до партера, се разделяме. Тя ще знае, че идваш. Навсякъде има камери.

— Няма проблем. Имам да й връщам.