XIV колония

— Казвам ти, че в много от тях имаше. Но теб те интересува едно. Останалите са безобидни.

— Какво трябва да знам?

— Зорин пътува за Канада. Издирва човек на име Джейми Кели. Американец, някога работил за КГБ. След като през деветдесет и първа настъпи краят, Кели се покри. Но той знае местонахождението на скривалище, в което може би е скрита една РА-сто и петнайсет, която би могла все още да е годна за ползване.

— Тези неща нямат ли нужда от непрекъснато захранване?

— Имат. Но ако са получавали такова захранване, нищо не им пречи да работят. Нашите инженери ги бяха разработили да издържат дълго време, скрити на сигурно място.

Малоун моментално усети как го обзема съмнение, и с право. Този човек беше прекарал целия си живот в измами, защо сега би казвал истината?

— Какво смята да направи Зорин с тази бомба?

— За жалост, не го сподели с мен, което е разбираемо.

— А какво всъщност искаше от теб?

— Името и местонахождението на Кели. Виждаш ли, след края на Съветския съюз бе взето решение да не се разкрива никаква информация за тези скривалища. Ако откриеха такова, то щеше да се взриви и да запази тайните си. Само че предатели като Митрохин провалиха стратегията. Но онова, което малцина знаеха, бе, че в някои от скривалищата имаше ядрени оръжия.

— И ти не знаеш къде се намира това конкретно скривалище?

— Тази информация така и не стигна до мен. Но Джейми Кели знае. Чувам, че бил още жив.

Някакъв шум над главите им наруши тишината.

— Прилича на автомобил — каза Малоун и тръгна към стълбите с пистолет в ръка.

Белченко го последва, като преди това взе пушката на един от убитите.

— Ще ти трябва ли това нещо? — попита Малоун.

— Много е възможно.

Той грабна палтото си и го облече, докато се качваха нагоре по стълбите. Озоваха се в някаква кухня. Лампи осветяваха пространството около сградата. През един от прозорците Малоун видя трима мъже с вълнени скиорски шапки да се отправят към къщата.

Чу и познатото щракване на затвори на автоматични пушки.

20

Стефани влезе в Андерсън Хаус, следвана от Люк. От 30-те години на миналия век къщата служеше за централа на Братството на Синсинати, макар че физическото му присъствие не личеше по нищо. Основно сградата се ползваше за музей на колекцията от картини и скулптури на семейство Андерсън, а офисите на братството бяха сместени в подземието. Тя го знаеше от съпруга си. Както бе казала и на Люк, това беше едно от най-старите патриотични сдружения в страната, първата американска организация с онаследяемо членство, поставила си за цел да съхрани паметта за Войната за независимост. И членовете й гледаха сериозно на тази задача.

На подземния етаж се намираше една от най-богатите сбирки от книги и ръкописи от онази епоха. Тайното хранилище във Вирджиния й се бе сторило особено ценно и тя все още се питаше дали някой изобщо знае за съществуването му. Стефани показа на една разпоредителка служебната си карта от отряд „Магелан“ и двамата бяха отведени до офисите на подземния етаж.

Докато отиваха към стълбите, тя забеляза, че почти нищо не се бе променило. От входа се бяха озовали в продълговато фоайе с извита стълба към горния етаж; право напред бяха балната зала и библиотеката. Същото спиращо дъха изобилие от изкуство, уникални мебели, мрамор и стенописи, дори същата едва доловима миризма на стара къща, която бе усетила преди.

Макар в днешно време братството да беше само една от многото организации с идеална цел, през 80-те години на XVIII в. то далеч не бе изглеждало толкова безобидно. По онова време един военен орден се възприемал от мнозина като заплаха. Страхът бил разбираем, ако се има предвид безочливата арогантност на британската армия, която за мнозина колонисти била единственият досег с военна организация. Пък и тази онаследяемост на правото на членство подозрително намирисвала на зараждаща се аристокрация. За младата нация самата идея за благородничество предизвиквала отвращение. Няколко щата и дори самият Конгрес обмисляли забрана на братството. Единствено присъствието на Джордж Вашингтон успокоявало духовете.

Тя си спомняше с каква радост покойният й съпруг се бе включвал в годишните сбирки. Самият той беше запален любител историк и притежаваше солидна лична библиотека от книги за колониалната епоха. Тя я бе наследила и томовете все още красяха къщата й в Джорджия.

— Жестоко място! — възкликна Люк. — А ти явно знаеш къде отиваш.

Тя се усмихна на опита му да изкопчи информация.

— Това е, защото съм по-стара от теб.

— Ясно, разбрах. Ще говорим, когато си готова.

Откриха библиотеката в подземието — просторно помещение, застлано с мокет, със звукопоглъщащи стени и таван и със солидни метални стелажи, натъпкани с книги и ръкописи. В средата му бяха наредени три масивни дървени маси; във въздуха се носеше сладникавата миризма на овехтяла хартия и кожени подвързии. Очакваше ги дребен мъж на петдесетина години, който се представи като Фриц Стробъл, уредник на музея и библиотеката. Стефани му разказа за откритието, на което се бяха натъкнали във Вирджиния.