Очевидно новият й шеф беше в течение. Само преди броени дни Шулц бе обявил публично, че приоритет на Държавния департамент ще бъдат дипломатическите контакти с Европа и Съветския съюз. Преди да напусне, Хейг бе предизвикал смут с изказването си, че един предупредителен ядрен изстрел в Европа би бил добро възпиращо средство по отношение на Москва. Подобна открита враждебност противоречеше на всичко онова, което президентът се опитваше да постигне. В отговор на обявеното в Полша военно положение Вашингтон бе наложил забрана на американски компании и техните европейски филиали да участват в строителството на газопроводи от Сибир за Западна Германия. Европейските лидери бяха протестирали енергично срещу тези санкции, тъй като засягаха собствените им финансови интереси. С изказването си Хейг не бе допринесъл особено за спадане на напрежението.
— Президентът ми каза за твоята специална мисия — каза Шулц. — Тя е част от неговия стратегически план, нали? Той има нужда от помощ. Търси партньори. Не хора, с които да се съветва, а такива, които да го следват. Искам да знаеш, че очаквам от теб същото.
— А знаете ли целта?
— Да, и мисля, че знам как да стигна до нея. Рейгън ми каза, че всички важни решения в областта на външната политика ще взема сам, а подробностите по тях ще бъдат моя отговорност. — Шулц помълча малко, после продължи: — Особено по отношение на „Пас напред“.
— И се отчитам директно пред вас, така ли?
Тя не искаше от самото начало да се спречква с този човек. От всичко, което бе чела и чувала за него, той беше добър политически играч. Как иначе би могъл да заеме четири министерски поста?
— Не. Защо да те притискам? Върши си работата и ме дръж в течение, когато е нужно. И двамата работим за президента. Той е шефът. Затова те поканих тук тази вечер. Исках да го чуеш лично от мен. — Той се наведе към нея и прошепна: — И по-добре в Държавния департамент да не ни виждат, че разговаряме помежду си. Смея да кажа, че следващите пет години ще бъдат интересни.
Както се и оказа.
За втори път папата и президентът се срещнаха лице в лице едва през 1984 г. Междувременно тя се бе утвърдила като основен проводник на информация между Белия дом и Ватикана.
Това бе първото й идване в Андерсън Хаус след онази лятна вечер през 82-ра.
След разговора й с Шулц той я бе отвел обратно в балната зала, където масите, отрупани с букети цветя, очакваха важните гости. Вечерята беше прекрасна, музиката вълшебна, под сводестия таван се носеха бръмчене от оживени разговори и звън на сребро върху фин порцелан. Хората си разменяха забавни истории. Тогава всичко й се струваше толкова окуражаващо; самите звуци от приема се бяха запечатали като мелодия в паметта й. Тя все още пазеше поканата — спомен за времето, когато бе привлечена на работа лично от президента на Съединените щати, а държавният секретар беше неин доверен съюзник.
Каква разлика между онази вечер и сега, когато вече я бяха обявили за излишна…