Властелинът на пръстените

Листата леко потръпваха и нейде далече пропя петел. Отминаваше студеният час преди разсъмване. Фигурата край вратата се раздвижи. В безлунния мрак проблесна стоманено острие, сякаш от ножницата се изля лъч хладна светлина. Вратата се разтресе от мек, но тежък удар.

— Отворете в името на Мордор! — изрече тънък, заплашителен глас. От втория удар вратата се поддаде и рухна навътре с пропукани дъски и разбита ключалка. Черните фигури бързо влязоха.

В този миг сред близките дървета засвири рог. Той прониза нощта като огън, лумнал на висок хълм.

НА КРАК! СТРАХ! ОГЪН! ВРАГ! НА КРАК!

Шишко Болгер не бе стоял със скръстени ръце. Веднага щом зърна черните фигури да пълзят през градината, той разбра, че трябва да бяга или да загине. И избяга — през задната врата, през градината и през нивите. Когато стигна до най-близката къща, на повече от една миля, той рухна на прага с вик:

— Не, не, не! Недейте мен! Не го взех аз!

Мина доста време, докато някой разбере бръщолевенето му. Най-сетне схванаха, че във Фуков край има врагове, някакво странно нашествие от Старата гора. И повече не губиха време.

СТРАХ! ОГЪН! ВРАГ!

Брендифуковци свиреха с рог Зова на Фуков край, който не бе звучал вече сто години, откакто през Лютата зима белите вълци бяха минали по леда на Брендивин.

НА КРАК! НА КРАК!

Отдалече отвръщаха рогове. Тревогата се разнасяше. Черните фигури избягаха от къщата. Тичайки, една от тях изтърва на прага хобитово наметало. От пътя се раздаде звук на копита, премина в галоп и затрополи надалеч в нощта. Из целия Щурчов дол отекваха рогове, крещяха гласове, търчаха крака. Но Черните конници вихрено препускаха към Северната порта. Нека си свири дребният народ! Саурон ще се заеме с тях по-късно. Сега имаха друга задача — вече знаеха, че къщата е празна и Пръстенът е изчезнал. Те прегазиха стражите на портата и изчезнаха от Графството.

През нощта Фродо ненадейно се събуди от дълбока дрямка, сякаш бе го стреснал някакъв звук или нечие присъствие. Видя Бързоход, седнал нащрек на стола си. Не помръдваше, но в очите му проблясваха лъчи от ярките пламъци в огнището.

Скоро Фродо отново заспа, но воят на вятъра и тропот на копита смущаваха сънищата му. Вятърът сякаш обикаляше къщата и я разтърсваше, в далечината бясно свиреше рог. Той отвори очи и чу как в двора на хана някакъв петел пее колкото му глас държи. Бързоход бе дръпнал завесите и със звън разтваряше капаците на прозорците. Първите бледи лъчи на зората изпълниха стаята и отвън нахлу прохладен въздух.

След като ги събуди, Бързоход веднага ги отведе в спалните им. Щом ги видяха, хобитите разбраха колко разумен е бил съветът му — насилените прозорци висяха накриво и завесите плющяха, леглата бяха разхвърляни, накълцаните възглавници се търкаляха по пода, а кафявата къделя бе раздрана на парчета.

Бързоход незабавно повика стопанина. Горкият господин Мажирепей изглеждаше сънен и уплашен. Не бил мигнал цяла нощ (твърдеше той), ала не чул нито звук.

— Откакто се помня, такова нещо не е било! — викна той и ужасено вдигна ръце. — Гостите да не могат да си спят в леглата, да ми съсипят хубавите възглавници и прочие! Какво ли ни чака?

— Мрачни времена — каза Бързоход. — Но засега може да те оставят на мира, щом се отървеш от нас. Потегляме незабавно. За закуската не се грижи — ще трябва да се задоволим с по една-две хапки на крак. След няколко минути багажът ще бъде събран.

Господин Мажирепей изтича да види дали понитата са готови и да им донесе „хапките“. Но скоро се върна слисан. Понитата бяха изчезнали! През нощта някой бе отворил вратите на конюшнята и сега тя беше празна — липсваха не само понитата на Мери, но и останалият добитък.

Вестта съкруши Фродо. Каква надежда имаха да стигнат пеш до Ломидол, когато враговете ги преследваха с коне? Със същия успех можеха да се запътят и към Луната. Бързоход дълго мълча, оглеждайки хобитите, сякаш преценяваше силата и смелостта им.

— С понитата нямаше да избягаме от конниците — замислено каза той най-сетне, сякаш се досещаше за мислите на Фродо. — Там, откъдето смятам да ви преведа, и пеша ще се движим почти със същата скорост. Аз поне нямах намерение да яздя. Друго ме тревожи — храната и багажите. Оттук до Ломидол можем да се надяваме само на онова, което ще носим, а трябва да предвидим и нещичко в повече, защото може да ни забавят или да ни принудят да заобикаляме далеч от прекия път. Колко можете да носите на гръб?

— Колкото трябва — каза Пипин. Сърцето му се свиваше, но той се мъчеше да покаже, че е по-як, отколкото изглежда (и се чувства).

— Аз мога да нося за двама — предизвикателно заяви Сам.

— Нищо ли не може да се направи, господин Мажирепей? — запита Фродо. — Няма ли да намерим чифт понита в селото или поне едно, колкото за багажа? Не вярвам да ни ги дадат под наем, но можем да ги купим — неуверено добави той, като се питаше дали е в състояние да си позволи подобни разходи.