Властелинът на пръстените

Почвата стана влажна, на места мочурлива и тук-там се срещаха локви и широки ивици тръстика, огласяна от чуруликането на невидими птички. Налагаше се внимателно да избират пътя, за да останат сухи, без да се отклонят от курса. Отначало напредваха добре, но колкото по-нататък отиваха, толкова по-труден и опасен ставаше маршрутът. Блатата бяха измамни и коварни, дори Скиталците не бяха открили постоянна пътека през променливите тресавища. Започнаха да ги мъчат мухи, въздухът се изпълни с облаци от ситни комарчета, които се промъкваха в ръкавите, крачолите и косите им.

— Жив ме изядоха! — викаше Пипин. — Каква ти Комарова вода! Комарите са повече от водата!

— Какво ли ядат, когато няма хобити? — запита Сам, като се чешеше по врата.

Прекараха отвратителен ден из тази пустинна и неприветлива област. Бивакът им бе влажен, студен и неудобен, а кръвожадните насекоми не ги оставяха да спят. Освен това из тръстиките и блатните треви гъмжаха някакви гнусни същества — зловредни роднини на щурците, ако се съдеше по звука. Бяха хиляди и цяла нощ скрибуцаха безспирно отвсякъде, цигу-мигу, цигу-магу, вбесявайки хобитите.

Следващият, четвърти ден, не бе по-добър, а и нощувката не бе много по-удобна. Макар че цигумигувците (както ги нарече Сам) останаха назад, комарите продължаваха да ги преследват.

Фродо лежеше изтощен, но не можеше да затвори очи. Изведнъж му се стори, че далече на изток в небето проблесна светлина — тя лумна и изгасна на няколко пъти. Не беше зората, защото до разсъмване оставаха още няколко часа.

— Каква е тая светлина? — обърна се той към Бързоход, който бе станал на крака и напрегнато се взираше в нощта.

— Не знам. Много е далече, за да я различа. Прилича на мълния по върховете на хълмовете.

Фродо си легна отново, но още дълго виждаше белите проблясъци и на техния фон — високата мрачна фигура на мълчаливия, бдителен Бързоход. Най-после потъна в неспокоен сън.

Рано на петия ден последните разхвърляни локви и тръстики на блатата останаха зад тях. Местността напред постепенно се надигаше. Далече на изток забелязаха верига от хълмове. Отдясно, малко отделен от другите, се издигаше най-високият. Той напомняше конус с леко сплескан връх.

— Това е Бурният връх — каза Бързоход. — Старият път, който оставихме далеч надясно, минава край южното му подножие. Ако тръгнем направо, можем да стигнем утре по пладне. Мисля, че така ще е най-добре.

— Какво искаш да кажеш? — запита Фродо.

— Искам да кажа, че не се знае какво може да заварим там. Съвсем близо е до Пътя.

— Но нали се надяваме да намерим Гандалф?

— Да, но надеждата е слаба. Ако изобщо дойде насам, може да не мине през Брее и тогава няма да знае къде сме. Тъй или иначе, няма да се разминем само ако по някаква случайност пристигнем почти едновременно; и за него, и за нас престоят там е опасен. Ако не ни открият из пущинака, навярно и Черните конници ще се насочат към Бурния връх. Оттам се вижда всичко наоколо. Всъщност из тоя край обитават безброй зверове и птици, които могат да ни зърнат от върха. Не на всички птици може да се вярва, а има и по-лоши шпиони.

Хобитите тревожно се вгледаха в далечните хълмове. Сам вдигна очи към бледото небе, сякаш се боеше, че ще види ястреби или орли да се реят горе, впили в тях зорки, враждебни погледи.

— Караш ме да се чувствам смутен и самотен, Бързоход! — каза той.

— Какво ще ни посъветваш? — попита Фродо.

— Мисля — бавно отвърна Бързоход, сякаш се колебаеше, — мисля, че ще е най-добре да потеглим оттук право на изток, към хълмовете, но не към Бурния връх. Знам една пътека в подножието им, можем да тръгнем по нея и тя ще ни отведе до върха по-прикрито, откъм север. А по-нататък ще видим.

През целия този ден те бъхтиха път, докато се спусна студена, ранна привечер. Теренът стана сух и безплоден; мъгли и изпарения покриваха блатата зад тях. Редки меланхолични птици жално пискаха, докато кръглото червено слънце бавно потъваше в сенките на запад, после настана пустинна тишина. Хобитите си мислеха как нейде далече меките лъчи на залеза надничат през веселите прозорчета на Торбодън.

По мръкнало стигнаха до един поток, който се спускаше от хълмовете и чезнеше в застоялите блата; докато още имаше светлинка, продължиха по брега му. Вече бе съвсем тъмно, когато най-после спряха на бивак под няколко недорасли елши край водата. Сега в мрачното небе пред тях се извисяваха обветрените голи гърбове на хълмовете. Тази нощ се редуваха да пазят, а Бързоход като че изобщо не мигна. Наближаваше пълнолуние и в ранните нощни часове студена сива светлина обливаше местността.

На следващото утро потеглиха по изгрев слънце. Из въздуха се носеше дъх на слана и ясното небе бе бледосиньо. Хобитите се чувстваха отпочинали, сякаш бяха спали без прекъсване. Вече привикваха с дългите преходи и оскъдните дажби — във всеки случай много по-оскъдни от онова, което в Графството биха сметнали за достатъчно да ги поддържа на крака. Пипин заяви, че Фродо изглежда два пъти по-голям юнак отколкото преди.