Властелинът на пръстените

— Но за щастие аз съм истинският Бързоход — каза той, като ги гледаше отвисоко, и внезапна усмивка смекчи лицето му. — Аз съм Арагорн, син на Араторн, и ако с живота или смъртта си мога да ви спася, ще го сторя.

Настъпи дълго мълчание. Най-сетне Фродо колебливо заговори:

— Още преди писмото вярвах или поне исках да вярвам, че си приятел. Ти ме изплаши няколко пъти тази вечер, но нито веднъж не го стори така, както бих очаквал от прислужник на Врага. Мисля, че някой от неговите шпиони би… би изглеждал по-красив, но би излъчвал грозота, ако ме разбираш.

— Ясно — разсмя се Бързоход. — Аз изглеждам грозен, но излъчвам красота. Това ли е? „Не всякое злато сияе, не всеки скиталец е враг.“

— Значи онези стихове се отнасяха за теб? — запита Фродо. — Не можех да разбера какво означават. Но как узна, че са в писмото на Гандалф, без да си го чел?

— Не съм узнал. Но аз съм Арагорн и тия стихове вървят заедно с името.

Той извади меча си и хобитите видяха, че острието наистина е пречупено на един фут над дръжката.

— Не върши кой знае каква работа, нали, Сам? — каза Бързоход. — Но иде времето, когато ще бъде изкован наново.

Сам премълча.

— Е — каза Бързоход, — с разрешението на Сам ще смятаме въпроса за приключен. Бързоход става ваш водач. Утре ни чака тежък път. Дори да ни оставят безпрепятствено да напуснем Брее, едва ли можем да се надяваме, че ще останем незабелязани. Но при първа възможност ще опитаме да се откъснем. Освен главният път познавам още един-два маршрута, водещи навън от местността Брее. Откъснем ли се от преследвачите, ще потеглим към Бурния връх.

— Бурният връх ли? — обади се Сам. — Какво е това?

— Един хълм северно от шосето, приблизително на половината път от тук до Ломидол. Оттам се вижда надлъж и шир и ще можем да се поогледаме. Ако Гандалф иде подир нас, той също ще се насочи нататък. След Бурния връх пътят ни ще стане по-труден и ще трябва да избираме измежду различни опасности.

— Кога видя Гандалф за последен път? — запита Фродо, — Знаеш ли къде е, какво прави?

Лицето на Бързоход потъмня.

— Не знам — каза той. — Напролет заедно дойдохме откъм изток. През последните няколко години често стоях на стража по границите на Графството, докато той е зает другаде. Гандалф рядко ви оставяше без надзор. За последен път се срещнахме на първи май край Сарнов брод, надолу по Брендивин. Той ми каза, че си е свършил работата с теб и че през последната седмица на септември ще потеглиш за Ломидол. Знаех, че той ще бъде с тебе, и затова заминах да уредя един личен въпрос. Сбъркал съм. Явно са го настигнали лоши вести, а аз не съм бил наблизо да му помогна. За пръв път, откакто го познавам, започвам да се тревожа. Дори ако е възпрепятстван да дойде лично, би трябвало да ни изпрати вести. Преди време, когато се върнах, узнах лошите новини. Вече се е разчуло надлъж и шир, че Гандалф е изчезнал, а Черните конници идват. Узнах това от елфите на Гилдор; по-късно те ми съобщиха, че си напуснал дома си, но нямаше сведения да си излязъл от Фуков край. С тревога наблюдавах Източния път.

— Мислиш ли, че Черните конници имат нещо общо с това… с отсъствието на Гандалф, искам да кажа? — запита Фродо.

— Не знам кой друг би могъл да му попречи освен самият Враг — каза Бързоход. — Но не губя надежда! Гандалф е много по-велик, отколкото си мислите в Графството… обикновено вие можете да видите само шегите и играчките му. Но сегашното начинание ще бъде най-тежката му задача.

Пипин се прозя.

— Съжалявам — рече той, — но съм изморен до смърт. Напук на всички опасности и страхове трябва да си лягам, иначе ще задремя на стола. Къде е тоя глупав Мери? Само това ни липсваше — да тръгнем из тъмното да го търсим.

В този миг входната врата се тресна; по коридора затропаха бързи стъпки. В сепарето нахлу Мери, следван от Ноб. Той бързо затвори вратата и се облегна на нея. Едва дишаше. Хобитите го гледаха с тревога и най-сетне той изпъшка:

— Видях ги, Фродо! Видях ги! Черните конници!

— Черните конници! — извика Фродо. — Къде?

— Тук. В селото. Аз стоях в сепарето около час. Вас още ви нямаше и излязох да се поразходя. Накрая се върнах и спрях там, където не достигаше светлината на фенера, да погледам звездите. Внезапно ме побиха тръпки и усетих, че нещо ужасно пълзи наоколо — отвъд светлня кръг на фенера, в сенките зад пътя, имаше някаква още по-гъста сянка. Веднага след това тя безшумно се изплъзна в мрака. Кон нямаше.

— Накъде отиде? — рязко запита Бързоход. Забелязвайки непознатия едва сега, Мери се сепна.

— Продължавай — каза Фродо. — Той е приятел на Гандалф. После ще ти обясня.

— Стори ми се, че отива на изток покрай Пътя — продължи Мери. — Опитах да го проследя. Разбира се, то изчезна почти веднага, но аз завих зад ъгъла и продължих чак до последната крайпътна къща.

Бързоход го изгледа смаяно.

— Имаш юначно сърце, но си постъпил безразсъдно.