Властелинът на пръстените

— Готови ли сте за път? — попита той, когато Пипин дотърча. — Трябва да тръгваме веднага. Успахме се, а ни чакат още много мили.

— Искаш да кажеш, че ти се успа — отвърна Пипин. — Аз отдавна съм на крак. Чакахме само да приключиш със закуската и мисленето.

— Вече приключих и едното, и другото. Смятам колкото се може по-скоро да стигна до Сала при Фукови оврази. Няма да се връщам по снощния път — оттук ще пресека направо през полето.

Значи ще трябва да хвърчиш — каза Пипин. — Из тая област не можеш да пресичаш пеш откъдето ти хрумне.

— Във всеки случай можем да пресечем по-направо, отколкото по пътя — отговори Фродо. — Салът е на изток от Горски дом, а черният път извива наляво — ей там, на север, се вижда завоят. Той заобикаля северния край на Мочурището и излиза на шосето към Моста малко над Стъблино. Но това са сума ти мили настрани. Ще си спестим една четвърт от пътя, ако тръгнем оттук направо към Сала.

— Преките пътища най-много бавят — възрази Пипин. — Теренът насам е пресечен, а в Мочурището има всякакви препятствия. Познавам ги тия места. Ако се боиш от Черните конници, не вярвам срещата с тях на пътя да е по-лоша, отколкото в гората или сред полето.

— В горите и полята по-трудно ще ни намерят — отвърна Фродо. — А и ако чакат на пътя, има надежда да не ни търсят другаде.

— Добре! — каза Пипин. — Ще те последвам из тресавища и ями. Жалко! Разчитах преди залез-слънце да сме в „Златният костур“ в Стъблино. Най-добрата бира в цялата източна околия или поне едно време беше най-добрата — отдавна не съм я опитвал.

— Туйто! — каза Фродо. — Преките пътища бавят, но кръчмите бавят още повече. Трябва на всяка цена да те удържим далеч от „Златният костур“. Искаме по светло да сме във Фукови оврази. Ти какво ще речеш, Сам?

— Ще дойда с вас, господин Фродо — отвърна Сам (въпреки неясните си опасения и искрената жал, че няма да опита най-добрата бира в Източната околия).

— Е, да тръгваме, щом ще трябва да се влачим през мочури и трънаци! — заяви Пипин.

Вече бе горещо почти както предния ден, но откъм запад се задаваха облаци. Навярно щеше да завали. Хобитите се изтътрузиха по стръмното тревисто надолнище и навлязоха сред гъстите дървета в подножието. Бяха избрали пътя си така, че да оставят Горски дом отляво и да прекосят горите, струпани покрай северните склонове на хълма, докато стигнат отвъдните низини. После можеха да се насочат към Сала направо през полето — съвсем открито, ако не се брояха редките канавки и плетища. По сметките на Фродо имаха да изминат осемнадесет мили по права линия.

Той скоро откри, че гъсталаците са по-плътни и по-преплетени, отколкото изглеждаха. Сред шубраците нямаше никаква пътека и пътниците едва напредваха. Когато най-сетне се пребориха с надолнището, откриха по пътя си поток, който се спускаше от хълмовете. Бодливи къпинаци надвисваха над стръмните, хлъзгави брегове на дълбокото му корито. А то по най-неподходящ начин пресичаше избраната посока. Не можеха да го прескочат, нито да го пресекат, без да се покрият от глава до пети с вода, кал и драскотини. Спряха и се зачудиха какво да правят.

— Пречка първа! — зловещо се ухили Пипин.

Сам Майтапер се озърна. Между дърветата забеляза върха на зеления баир, от който се бяха спуснали.

— Вижте! — изрече той, стискайки ръката на Фродо. Всички се обърнаха и видяха високо горе кон, застанал на фона на небето. Край него се бе привела някаква черна фигура.

Всякаква мисъл за връщане мигом излетя от главите им. Начело на дружината, Фродо се хвърли в гъсталаците край потока.

— Тю, бре! — подхвърли той на Пипин. — И двамата бяхме прави! Прекият път вече се изкриви, но се укрихме тъкмо навреме! Сам, ти имаш добър слух. Чуваш ли някой да идва?

Застинали неподвижно, без да смеят да дишат, тримата се ослушаха, ала не доловиха звук от преследване.

— Не ми се вярва да подкара коня по стръмното — каза Сам. — Обаче сигурно знае, че сме слезли оттук. Най-добре да продължаваме.

Да продължат, се оказа трудна работа. Мъкнеха тежък багаж, а шубраците и къпините не проявяваха желание да им дадат път. Хребетът зад тях задържаше вятъра и въздухът бе неподвижен и задушен. Когато най-сетне си пробиха път към по-открит терен, те бяха потни, морни, целите изподрани и нямаха ясна представа накъде вървят. С наближаването на равнината бреговете на потока станаха по-широки, по-полегати и се разпростряха към Мочурището и Реката.

— Я, ама това била Стъблинската вада! — възкликна Пипин. — Ако Ще се връщаме към избрания маршрут, трябва веднага да пресечем и да поемем надясно.