Властелинът на пръстените

— Смелостта понякога се намира на невероятни места — каза Гилдор. — Надявай се! А сега спи! На сутринта нас няма да ни има, но ще разпратим вести из страната. Бродещите дружини ще знаят за вашето пътуване и надарените с добра сила ще бдят. Назовавам те Другар на елфите и нека звезди огреят края на пътя ти. Рядко сме се радвали толкова на чужденци и сладко е да чуеш думите на Древния език от устните на други странници в света.

Още преди Гилдор да бе довършил, Фродо усети как го наляга дрямка.

— Сега ще спя — каза той и елфът го отведе в беседката при Пипин.

Фродо се просна на постелята и мигом потъна в непробуден сън.

ГЛАВА 4 ПРЯК ПЪТ КЪМ ГЪБИТЕ

На сутринта Фродо се събуди освежен. Лежеше в беседка от преплетените и склонени до земята вейки на високо дърво; постелята бе от папрат и трева — дълбока, мека и удивително благоуханна. Слънцето прозираше през потрепващите, все още зелени листа. Фродо скочи на крака и излезе навън.

Сам седеше на тревата, в края на гората. Застанал до него, Пипин оглеждаше небето. От елфите нямаше и следа.

— Оставили са ни плодове, напитки и хляб — каза Пипин. — Ела да закусиш. Хлябът е вкусен почти като снощи. Мислех да го изям всичкия, но Сам настоя да ти оставя.

Фродо седна до Сам и почна да закусва.

— Какъв е планът за днес? — поинтересува се Пипин.

— Колкото може по-бързо да стигнем до Фукови оврази — отвърна Фродо и насочи вниманието си към храната.

— Мислиш ли, че ще видим някой от ония Конници? — бодро запита Пипин. Под утринното слънце не му се струваше особено тревожно дори да срещне цяла дружина Конници.

— Навярно да — неохотно каза Фродо. — Но се надявам да стигнем отвъд реката, без да ни видят.

— Узна ли от Гилдор нещо за тях?

— Не много — само намеци и загадки — уклончиво промърмори Фродо.

— Попита ли за душенето?

— Не говорихме за това — отвърна Фродо с пълна уста.

— Трябваше. Сигурен съм, че е много важно.

— Аз пък съм сигурен, че Гилдор би отказал да ми обясни — сопна се Фродо. — А сега ме остави за малко на мира! Не държа да отговарям на куп въпроси, докато ям. Искам да помисля.

— Божичко! — възкликна Пипин. — На закуска?

И той се отдалечи към ливадата.

Свежото утро — коварно свежо, помисли си Фродо — не бе прогонило страха от преследването; той размишляваше над думите на Гилдор. Отнякъде долетя весел глас. Пипин тичаше по зелената морава и пееше.

Не, не мога! — каза си Фродо. — Едно е да взема младите си приятели на разходка из Графството, докато изгладнеем и се изморим, та да ни се усладят вечерята и леглото. Съвсем друго — да ги поведа в изгнание където може да няма спасение от глада и умората. Да, съвсем друго, дори ако поискат да дойдат. Наследството е само мое. Мисля, че не трябва да взимам дори Сам.

Той погледна към Сам Майтапер и откри, че градинарят го наблюдава.

— Е, Сам! — подхвърли Фродо. — Какво ще речеш? Напускам Графството колкото се може по-бързо… всъщност вече реших, ако няма пречки, да не се бавя нито ден в Щурчов дол.

— Много добре, сър.

— Още ли искаш да дойдеш с мен?

— Да.

— Ще бъде много опасно, Сам. Още отсега е опасно. Най-вероятно и двамата не ще се завърнем.

— Не ще и дума, сър, ако вие не се завърнете, значи и аз няма. „Не го напускай!“ — рекоха ми те. „Аз да го напусна! — викам. — Не съм си го и помислил. Отивам с него, та ако ще да се покатери на Луната; а опитат ли ония Черни конници да го спрат, ще си имат работа със Сам Майтапер.“ Тъй им рекох, пък те се разсмяха.

— Какво ми приказваш, кои са тия те?

— Елфите, сър. Снощи малко си побъбрихме и те като да знаеха, че си отивате, та нямаше смисъл да отричам. Чудесен народ са тия елфи, сър! Чудесен!

— Така е — каза Фродо. — Още ли ги харесваш, след като ги видя отблизо?

— Те, така да се каже, гледат малко отвисоко на това дали ги харесвам, или не — бавно отговори Сам. — Като че няма значение какво мисля за тях. Те са съвсем различни от онова, което очаквах — тъй стари и тъй млади, тъй весели и тъй печални.

Фродо го изгледа сепнато, очаквайки едва ли не да зърне някакъв външен признак на странната промяна в душата на градинаря. Не можеше да познае словата на Сам Майтапер, а бе мислил, че го познава добре. Но младият хобит, седнал насреща му, напълно приличаше на предишния Сам Майтапер, само лицето му бе необикновено замислено.

— Още ли ти се иска да напуснеш Графството, след като се сбъдна мечтата ти да ги видиш? — запита той.

— Да, сър. Не зная как да го кажа, но от снощи се чувствам друг. Някак си като че виждам напред. Знам, че поемаме много дълъг път из мрака, ала знам и това, че не мога да се върна назад. Сега не искам да видя елфите, нито драконите и планините… и аз не знам какво искам, но имам да сторя нещо, преди да дойде краят, и това нещо е пред нас, не в Графството. Трябва да издържа докрай, разбирате ли?

— Не съвсем. Но разбирам, че Гандалф ми е избрал добър спътник. Радвам се. Ще потеглим заедно.

Фродо мълчаливо довърши закуската си. После стана, огледа областта напред и повика Пипин.