Властелинът на пръстените

Той леко отскочи от земята и се хвана за един клон, израсъл от дънера високо над главата му. Но както бе увиснал там за миг, откъм високите сенки на короната изведнъж прозвуча глас.

— Даро! — изрече той със заповеден тон. Изненадан и изплашен, Леголас скочи на земята и се притисна към стъблото.

— Стойте спокойно! — прошепна той на спътниците си. — Не мърдайте и не говорете!

Над главите им се раздаде тих смях, сетне друг ясен глас заговори на елфически език. Фродо почти не разбра какво казва, защото езикът, на който говореше Горският народ източно от планините, се различаваше от западния. Леголас вдигна глава и отвърна на същия език.

— Кои са и какво казват? — запита Мери.

— Елфи са — обади се Сам. — Не чуваш ли гласовете им?

— Да, елфи са — потвърди Леголас — и казват, че дишаш толкова шумно, че стрелите им могат да те улучат в мрака. (Сам бързо притисна устата си с длан.) Но казват също, че не трябва да се страхувате. Отдавна са ни забелязали. Чули гласа ми отвъд Нимродел и разбрали, че съм от северните им събратя, затова не ни попречили да пресечем потока, а после чули и песента ми. Сега молят да се изкача заедно с Фродо; изглежда, са чували вести за него и пътешествието му. На останалите предлагат да почакат и да пазят в подножието на дървото, докато те решат какво да правят.

От сенките се спусна стълба, изплетена от сребристосиво, искрящо сред мрака въже; макар да изглеждаше тънка, тя се оказа достатъчно здрава, за да издържи тежестта на няколко души. Леголас пъргаво се изкатери по нея и Фродо бавно го последва; Сам се заизкачва подир тях, като се мъчеше да диша тихо. Клоните на малорновото дърво излизаха от дънера почти хоризонтално и след това се извиваха нагоре, но към върха стволът се разделяше на множество клони и сред тях откриха изградена дървена платформа или плоскоред, както наричаха тогава подобни площадки — елфите им казваха талан. До нея се стигаше по кръгъл отвор в средата, през който минаваше стълбата.

Когато най-сетне достигна плоскореда, Фродо завари Леголас да седи заедно с още трима елфи. Те бяха облечени в тъмнозелени дрехи и можеха да се различат сред стъблата само ако внезапно се раздвижеха. Изправиха се и един от тях измъкна изпод дрехите си малък фенер, от който излетя тънък сребрист лъч. Той го надигна и огледа лицата на Фродо и Сам. После отново закри светлината и изрече приветствени думи на своя елфически език. Фродо колебливо отвърна на поздрава.

— Добре дошли! — бавно повтори тогава елфът на Общия език. — Ние рядко говорим на чужди езици, защото сега обитаваме потайните гори и не желаем да имаме нищо общо с другите народи. Разделихме се дори с нашите северни братя. Но все още някои от нас излизат навън да сбират новини и да следят враговете ни, затова са изучили езиците на чужди страни. Аз съм от тях. Наричам се Халдир. Братята ми, Румил и Орофин, говорят зле вашия език. До нас долетя слухът за идването ви, защото вестоносците на Елронд минаха през Лориен, преди да се упътят към дома през Смутнолейската стълба. От дълги години не бяхме чували за… хобити или полуръстове и не знаехме, че още живеят в Средната земя. Не изглеждате зли! И щом идвате с елф от нашите събратя, ще бъдем дружелюбни към вас, както моли Елронд, макар че нямаме обичай да пускаме чужденци в страната си. Но тази нощ ще трябва да останете тук. Колко сте?

— Осем — каза Леголас. — Аз, четирима хобити и двама мъже, единият от които, Арагорн, е приятел на елфите от Задморския народ.

— В Лориен знаят името на Арагорн, син на Араторн — каза Халдир, — и нашата Владетелка е благосклонна към него. Значи всичко е наред. Но засега ти спомена само седмина.

— Осмият е джудже — каза Леголас.

— Джудже! — възкликна Халдир. — Това не е добре. От Мрачните дни до днес не сме имали нищо общо с джуджетата. Не ги допускаме в нашите земи. Не мога да му разреша да мине.

— Но той е от Самотната планина, довереник на Даин и приятел на Елронд — каза Фродо. — Самият Елронд го избра да тръгне с нас и той се оказа храбър и верен другар.

Елфите тихичко заговориха помежду си и разпитаха Леголас на своя език.

— Много добре — каза накрая Халдир. — Ето какво ще сторим, макар да не ни се нрави. Той ще мине, ако Арагорн и Леголас го пазят и отговарят за него, но трябва да пресече Лотлориен със завързани очи. А сега да не се бавим със спорове. Приятелите ви не бива да остават на земята. Вече много дни наглеждаме реките, откакто видяхме голям отряд орки да се движи из подножието на планините на север, към Мория. Вълци вият в покрайнините на гората. Ако наистина идвате от Мория, значи опасността не е далече. Утре рано трябва да продължите. Хобитите ще се изкачат тук и ще останат с нас — не се боим от тях. На съседното дърво има друг талан. Там трябва да се прикрият останалите. Ти, Леголас, ще отговаряш за тях. Повикай ни, ако има нещо нередно! И дръж под око онова джудже!

Леголас тутакси се спусна по стълбата да предаде заръката на Халдир; скоро след това Мери и Пипин се изкатериха на високия плоскоред. Бяха задъхани и изглеждаха поизплашени.