Властелинът на пръстените

Светът бе млад, върхът зелен
и Месецът неопетнен,
без име — камък, вир, треви,
Дурин, когато се яви.
Той имена им отреди,
пи млади изворни води;
той в Огледалното се взря
и сякаш перлен низ съзря-
корона бледа от звезди
над образа му да трепти.

Светът бе чист, висок върхът
и още тачеше светът
крале могъщи в Гондолин
и Нарготронд; но пътят син
на Запад бе им отреден.
Светът бе чист в Дуринов ден.

Той беше крал със трон висок
в подземен каменен чертог
с таван от злато, сребрен под
и с руни над вълшебен вход.
Звезди, и слънце, и луна
дариха ясна светлина
в кристални лампи да блести,
навън щом мракът се сгъсти.

Там чук напевно зазвъня,
длето дълбаеше стена;
ковяха там и меч, и щит;
миньор пробиваше гранит.
Берил, и перли, и опал,
и ризници от здрав метал,
топор и броня, меч и шлем
там трупаха се ден след ден.

Народът му неуморим
със песен славеше Дурин,
разляха арфи нежен звън
и пееха тръби навън.

Светът е сив, върхът е стар,
в ковачницата няма жар;
не ще запее арфа пак —
Дурин лежи в гробовен мрак
далеч от светлина и шум
във Мория, във Хазад-дум.
Но и до днес блестят звезди
под Огледалните води —
короната сред мрака син
очаква и до днес Дурин.

— Харесва ми! — каза Сам. — Бих искал да го науча. Във Мория, във Хазад-дум! Но като мисля за всички тия лампи, мракът ми се струва по-тежък. Има ли още по тия места купища злато и скъпоценности?

Гимли мълчеше. След като бе изпял песента си, той не желаеше да каже нищо повече.

— Купища скъпоценности? — обади се Гандалф. — Не. Орките неведнъж са плячкосвали Мория, нищо не е останало из горните зали. А откакто избягаха джуджетата, никой не смее да подири шахтите и съкровищниците из дълбините — залива ги вода… или сянката на страха.

— Тогава защо джуджетата искат да се върнат? — запита Сам.

— За митрил — отговори Гандалф. — Богатството на Мория не се криеше в златото и скъпоценностите, играчките на джуджетата; нито в желязото, техния слуга. Вярно, намираха ги тук, особено желязото, но нямаше нужда да дълбаят за тях — от търговия можеха да получат всичко, което желаеха. Защото единствено тук в цял свят се намираше морийското или истинското сребро, както го наричаха някои; елфическото название е митрил. Джуджетата имат друго название, което не казват никому. Той струваше десет пъти повече от златото, а днес изобщо няма цена, защото малко е останал по земята, а дори и орките не смеят да дълбаят тук, за да го дирят. Залежите водят на север, към Карадрас, и надолу, към мрака. Джуджетата не разказват за това, но както бе основа на богатството им, митрилът стана и тяхна гибел — прекалено алчно и прекалено дълбоко копаха те и нарушиха покоя на онова, от което избягаха. Злото на Дурин. Почти всичко, което те изнесоха на бял свят, е събрано от орките и поднесено като данък на Саурон, който ламти за него. Митрил! Всички го желаеха. Той можеше да се кове като мед и да се полира като стъкло, а джуджетата знаеха как да изработват от него метал — лек и все пак по-твърд от закалена стомана. По красота приличаше на обикновено сребро, но хубостта на митрила не губеше блясък, нито потъмняваше. Елфите го обичаха от душа и между другото го използваха, за да правят итилдин, звездолун, който видяхме на вратата. Билбо имаше митрилова ризница, подарък от Торин. Питам се какво ли е станало с нея? Сигурно до ден-днешен събира праха в Дома на матомите в Голям Дълбалник.

— Какво? — сепна се Гимли. — Ризница от морийско сребро? Това е бил кралски подарък!

— Да — съгласи се Гандалф. — Никога не съм му го казвал, но тя струваше повече от цялото Графство с всичко в него.