Властелинът на пръстените

— Изобщо не си спомням това място! — каза Гандалф, застанал неуверен под арката. Той надигна жезъла си с надежда да открие някой знак или надпис, който да му помогне в избора, но не се забелязваше нищо подобно. Той поклати глава. — Много съм уморен, за да реша. А предполагам, че и всички вие сте уморени като мен, може би и повече. Най-добре да спрем тук до края на нощта. Знаете какво искам да кажа! Тук вътре царува вечен мрак, но навън късната луна клони на запад и полунощ отминава.

— Горкият стар Бил! — каза Сам. — Питам се къде ли е. Надявам се, че ония вълци още не са го хванали.

Вляво от голямата арка откриха каменна врата — тя бе затворена, но бе достатъчен лек натиск, за да се завърти плавно навътре. Зад нея като че се криеше просторна зала, изсечена в скалата.

— Стойте! Стойте! — извика Гандалф, когато Мери и Пипин се втурнаха напред, доволни да открият място, където могат да починат и да се чувстват, поне малко по-защитени, отколкото в открития коридор. — Стойте! Още не знаете какво има вътре. Аз ще мина пръв.

Той влезе предпазливо и останалите го последваха един по един.

— Ето! — каза Гандалф, сочейки с жезъла си към средата на пода.

Всички видяха пред краката му широка кръгла дупка като отвор на кладенец. Строшени ръждиви вериги лежаха по ръба и висяха в черната шахта. Наоколо се търкаляха каменни отломки.

— Някой от вас можеше да падне вътре и още да се чуди кога ли ще стигне дъното — каза Арагорн на Мери. — Докато имате водач, оставете го да върви пръв.

— Изглежда, това е било стая за стражата, надзираваща трите коридора — каза Гимли. — Тази дупка очевидно е била кладенец за пазачите, покрит с каменен похлупак. Но похлупакът е разбит и всички трябва да внимаваме в тъмното.

Пипин усещаше странно влечение към кладенеца. Докато останалите разгъваха одеялата и приготвяха легла край стените на залата, колкото може по-далеч от дупката в пода, той пропълзя към ръба и надникна надолу. В лицето му удари хладен въздух, излитащ от невидими дълбини. Внезапен импулс го тласна да напипа един каменен отломък и да го пусне в бездната. Усети как сърцето му удари много пъти, преди да се чуе звук. Сетне нейде долу, като че камъкът бе паднал сред дълбока вода в някаква пещера, се раздаде цамбуур — много далечно, но засилено и отекващо из каменната тръба.

— Какво е това? — възкликна Гандалф.

Когато Пипин призна какво е направил, той въздъхна с облекчение, но бе разгневен и Пипин видя как очите му святкат.

— Глупав Тук! — изръмжа вълшебникът. — Това е сериозно пътуване, а не някаква си хобитова разходка. Следващия път се хвърли вътре, та повече да не ни пречиш. Кротувай сега!

Няколко минути не се чу нищо друго, но после от дълбините долетяха слаби удари: Тум-туп, туп-тум. Те спряха и когато ехото заглъхна, отново се повториха: туп-тум, тум-туп, туп-туп, тум. Звучаха обезпокояващо, като някакви сигнали, но след малко чукането затихна и повече не го чуха.

— Това бяха удари на чук или изобщо не разбирам от тия неща — каза Гимли.

— Да — каза Гандалф — и това не ми харесва. Може да няма нищо общо с глупавия камък на Перегрин, но вероятно сме смутили нещо, което би било по-добре да остане на мира. Моля ви, не правете вече нищо подобно! Да се надяваме, че ще отпочинем без повече вълнения. Ти, Пипин, за награда можеш да поемеш първата стража — изръмжа той, докато се омотаваше в одеялото.

Окаян, Пипин седна край вратата сред непрогледния мрак, ала непрестанно се озърташе от страх, че нещо незнайно ще изпълзи от кладенеца. Искаше му се да покрие дупката, та било и само с одеяло, но не смееше да помръдне или да се доближи до нея, макар че Гандалф изглеждаше заспал.

Гандалф лежеше неподвижен и безмълвен, но всъщност бе буден. Дълбоко замислен, той се мъчеше да си припомни до най-дребни подробности предишното си пътуване през Мините и тревожно преценяваше коя посока да избере по-нататък; един погрешен завой сега можеше да доведе до гибел. След около час той стана и се приближи до Пипин.

— Иди в някое ъгълче да поспиш, моето момче — добродушно каза той. — Сигурно много ти се спи. Аз не мога да мигна, тъй че нищо не ми пречи да поема и стражата.

„Знам какво ми е — промърмори си той, сядайки край вратата. — Пуши ми се! Не съм запалвал от оная сутрин преди снежната буря.“

Последното, което видя Пипин, потъвайки в съня, бе сумрачният образ на стария вълшебник, свит на пода, закрил със съсухрени ръце пламтяща между коленете му тресчица. За миг колебливата светлина очерта острия му нос и облаче дим.

От дълбокия сън ги разбуди Гакдалф. Около шест часа той бе стоял сам на стража, та другите да си починат.

— Докато седях, взех решение — каза той. — Среднитт път не ми харесва на пипане, а левият не ми се нрави по мирис — долу въздухът е застоял, или изобщо не ме бива за водач. Ще избера десният коридор. Време е отново да започнем изкачването.