Властелинът на пръстените

От водата бе изпълзяло дълго, виещо се пипало; то бе влажно и излъчваше бледозеленикава светлина. Пръстите накрая му бяха се вкопчили в глезена на Фродо и го теглеха към водата. Коленичил, Сам кълцаше с нож тази ужасяваща ръка.

Пръстите се отпуснаха и Сам издърпа Фродо назад, крещейки за помощ. Разплисквайки водата, навън се подадоха още двадесет чудовищни ръце. Черното езеро кипеше и наоколо се разнесе отвратителна смрад.

— Към портата! Нагоре по стълбите! Бързо! — изкрещя Гандалф, отскачайки назад. Разбуждайки ги от ужаса, който сякаш бе приковал към земята всички освен Сам, той ги поведе напред.

Успяха в последния момент. Сам и Фродо бяха изминали само няколко стъпала, а Гандалф едва бе започнал да се изкачва, когато пипалата слепешком се загърчиха по тесния бряг и взеха да опипват скалната стена и вратата. Блестейки под звездните лъчи, едно от тях пропълзя по прага. Гандалф се обърна и изчака. Може би обмисляше кое слово ще затвори отново портата отвътре, но от това нямаше нужда. Безброй омотани ръце сграбчиха вратите от двете страни и ги завъртяха със страховита сила. Портата се затръшна с оглушително ехо и настана пълен мрак. През масивния камък глухо долетя пращене и грохот.

Здраво стиснал ръката на Фродо, Сам рухна на едно стъпало сред черния мрак.

— Горкият Бил! — изрече той със задавен глас. — Горският стар Бил! Вълци, че и змии отгоре на всичко. Много му дойде! Но какво можех да сторя, господин Фродо? Трябваше да тръгна с вас.

Чуха как Гандалф се връща и блъска вратата с жезъла си. Камъкът потрепери и стълбата се разтърси, но вратата не се отвори.

— Е, ясно! — каза вълшебникът. — Сега пътят зад нас е затворен и има само един изход — от другата страна на планините. Ако съдя по звуците, боя се, че са били струпани камъни, а дърветата са изкоренени и запречени пред вратата. Съжалявам, дърветата бяха красиви и тъй отдавна стояха тук.

— Още от първия миг, когато докоснах с крак водата, усещах че наближава нещо ужасно — каза Фродо. — Каква бе тая твар, една ли бе или много?

— Не знам — отвърна Гандалф, — но всички ръце се движеха с една цел. Нещо е изпълзяло или е било прокудено от мрачните води под планините. Из дълбините на света има много по-древни и скверни създания, отколкото орките.

Той не доизрече мисълта си, че каквото и чудовище да обитаваше езерото, то бе сграбчило Фродо пръв от целия Отряд.

Боромир мърмореше под носа си, но отекващите камъни засилиха звука до дрезгав шепот, който дочуха всички:

— Из дълбините на света! И тъкмо натам отиваме против волята ми. Кой ще ни води сега из този мъртвешки мрак?

— Аз — каза Гандалф, — а Гимли ще крачи до мен. Следвайте жезъла ми!

Минавайки напред по големите стъпала, вълшебникът вдигна високо жезъла си и от върха му се разля бледо сияние. Просторната стълба бе здрава и непокътната. Изброиха двеста стъпала, широки и невисоки; на върха откриха сводест тунел с равен под, водещ напред през мрака.

— Да си починем и да похапнем нещо тук, на площадката, щом не можем да намерим трапезария! — каза Фродо. Той бе започнал да се окопитва от ужаса пред желязната хватка на ръката и изведнъж се почувства извънредно гладен.

Предложението бе приветствано от всички, насядаха на последното стъпало, неясни фигури сред тъмнината. След като се нахраниха, Гандалф им раздаде за трети път по глътка чудодей от Ломидол.

— Боя се, че скоро няма да остане и капка — каза той, — но мисля, че ни е нужно след онзи ужас пред портата. Голям късмет ще имаме, ако остатъкът от еликсира не ни потрябва, преди да видим другия край! Не прекалявайте и с водата! В Мините има много потоци и кладенци, но не бива да ги докосваме. Може би ще ни се удаде да напълним меховете и манерките, преди да стигнем до Смутнолейската долина.

— Колко време ще ни отнеме това? — запита Фродо.

— Не мога да кажа — отговори Гандалф. — Зависи от ред случайности. Но ако вървим направо, без премеждия и без да се лутаме, очаквам да се справим за три-четири прехода. От Западната врата до Източната порта сигурно не е по-малко от четиридесет мили по права линия, а пътят може доста да лъкатуши.

Отдъхнаха си за малко и отново поеха на път. Всички изгаряха от нетърпение пътуването да свърши колкото се може по-бързо и макар и изморени, бяха готови да продължат да крачат още няколко часа. Както преди Гандалф вървеше начело. В лявата си ръка държеше мъждукащия жезъл, чиито лъчи едва осветяваха пода пред краката му; в дясната стискаше меча си Гламдринг. След него идваше Гимли и очите му проблясваха в мътното сияние, докато въртеше глава наляво-надясно. Фродо крачеше подир джуджето и също бе извадил късия си меч, Жилото. Нито лъч не пробягваше по остриетата на Жилото и Гламдринг; това ги успокояваше донякъде, защото тия мечове, изработени в Старите времена от елфически ковачи, засияваха със студена светлина, ако наблизо имаше орки. Зад Фродо вървеше Сам, а след него Леголас, младите хобити и Боромир. Суров и безмълвен, Арагорн крачеше последен в мрака.