Властелинът на пръстените

В късна лятна вечер аз стигнах до портата, прорязваща скалната стена като огромна арка; силна стража я охраняваше. Но стражниците бяха предупредени за идването ми и казаха, че Саруман ме очаква. Минах с коня си под арката, портата безшумно се затвори зад гърба ми и изведнъж се изплаших, макар да не разбирах защо.

Въпреки това се приближих до подножието на Ортанк и стигнах стълбището на Саруман; той ме посрещна там и ме отведе във високите си покои. На пръста си носеше пръстен.

„Значи дойде, Гандалф“ — рече той сериозно, но в очите му долових бял блясък, сякаш хладен смях се криеше в душата му.

„Да, дойдох — отвърнах аз. — Дойдох за помощта ти, Бели Сарумане.“

И тази титла като че го разгневи.

„Тъй ли било, Сиви Гандалфе? — присмя ми се той. — За помощ? Рядко се е чувало помощ да търси Гандалф Сивия, тъй изкусен и тъй мъдър скитник из равнините, който се бърка навсякъде независимо дали му е работа, или не.“

Гледах го и се дивях.

„Но ако не съм се измамил — рекох, — сега се задават събития, който ще изискват да обединим цялата си сила.“

„Може и тъй да е — отвърна той, — но доста време ти трябваше, за да го проумееш. Колко дълго, питам се, си крил от мен, предводителя на Съвета, въпрос от първостепенна важност? Какво те води сега от бърлогата ти в Графството?“

„Деветте отново се излезли — казах аз. — Пресекли са реката. Тъй ми съобщи Радагаст.“

„Радагаст Кафявия! — изсмя се Саруман, вече без да крие подигравката. — Радагаст Укротителя на птици! Радагаст Наивника! Радагаст Глупака! Но все пак му стигна умът, за да изиграе ролята, която му отредих. Защото ти дойде и това бе единствената цел на посланието ми. И тук ще останеш, Сиви Гандалфе, да си починеш от странстванията. Защото аз съм Саруман Мъдреца, Саруман Твореца на Пръстени, Саруман Многоцветния!“

Взрях се тогава и видях, че одеждите му не са бели, както изглеждаха, а изтъкани от всички багри и когато се раздвижеше, те трептяха, променяха цвят и объркваха окото.

„Повече харесвах бялото“ — казах аз.

„Бялото! — надсмя ми се той. — То служи за начало. Бялото платно може да се обагри. Бялата страница може да се изпише, а бялата светлина да се пречупи.“

„При което вече не е бяла — казах аз. — А онзи, що чупи нещо, за да види какво е, напуска пътеката на мъдростта.“

„Няма нужда да ми говорит като на някой от глупците, с който се сприятеляваш — рече той. — Не съм те докарал тук, за да ме учиш, а за да ти предложа избор. — После се изправи и започна да декламира, сякаш държеше дълго репетирана реч: — Старите времена отминаха. Средните дни отминават. Започват Младите дни. Времето на елфите свършва, но нашето време е близко; иде светът на хората, над който ние трябва да властваме. Ала ни е нужна сила, силата да заповядваме всичко, както пожелаем в името на онова добро, което само Мъдрите могат да видят. И слушай, Гандалфе, стари мой приятелю и помощнико — рече той, като се доближи и сниши глас. — Казах ние, защото именно ние можем да бъдем, ако се присъединиш към мен. Нова Мощ се надига. Срещу нея старите съюзи и тактики изобщо няма да ни помогнат. Не ни остава надежда нито в елфите, нито в загиващия Нуменор. Тъй че ето го избора пред теб, пред нас. Ние можем да се присъединим към тая Мощ. Това би било мъдро, Гандалф. В тази посока има надежда. Победата на Мощта е близка и тогава ще има щедри награди за ония, който са и помогнали. С издигането на Мощта ще се издигат и изпитаните и приятели, а с търпение Мъдрите като теб и мен биха успели накрая да насочват пътя й, да я контролират. Можем да изчакаме времето си, да стаим мислите в сърцата си, оплаквайки може би стореното по пътя зло, ала одобрявайки високата крайна цел: Знание, Власт, Порядък; всичко онова, което досега напразно се стремим да постигнем, по-скоро възпирани, отколкото подпомагани от слабите си и лениви приятели. Не трябва и няма да има никаква истинска промяна в нашите планове, а само в средствата.“

„Сарумане — казах аз, — чувал съм и преди подобни речи, но единствено от устата на емисари, пратени от Мордор да подлъжат невежите. Не мога да повярвам, че си ме довел тъй далече само за празни приказки.“

Той ме изгледа косо и помълча в размисъл.

„Е, виждам, че това мъдро поведение не ти се нрави — рече той. — Не сега? Не, ако може да се измисли някакъв по-добър път? — Той се приближи и положи дългата си ръка на рамото ми. — Защо не? Пръстенът-Повелител? Ако можем да го командваме, тогава Мощта ще премине у нас. Ето защо наистина те доведох тук. Защото много очи ми служат и вярвам, че знаеш къде се крие сега този скъпоценен предмет. Не е ли тъй? Или защо Деветте разпитват за Графството и каква работа имаш там?“

И при тия думи внезапно в очите му пламна страст, която не можеше да прикрие.