Горещ бе той изпървом, когато го взех, горещ като жарава и обгори ръката ми, та не вярвам някога да се освободя от болката в нея. Ала сега, когато пиша тия слова, той е изстинал и сякаш се свива, ако и да не губи ни красота, ни форма. Писмената върху му, що преди бяха ясни като багрен пламък, вече бледнеят и с мъка велика се разчитат. Извезан е надписът с елфическите писмена на Ерегион. защото нямат букви в Мордор за дело тъй тънко; езикът обаче е незнаен за мен. Смятам, че ще да е от словесата на Черното царство, понеже е скверен и недодялан. Що за зло изрича той, не знам, ала го изписвам наново тук, та да не избледнее съвсем и да изчезне от паметта човешка. Не достига му може би жарта на десницата Сауронова, що бе черна и все пак гореше като огън и тъй бе погубен Гил-галад, а може би сгрее ли се златото наново, и писмената ще се освежат. Но самият аз не бих посмял да увредя този предмет — единствената хубост сред всички дела на Саурон. Безценен е той за мен, ако и да го заплащам с мъки превелики.
— Прочетох тия думи и диренето ми приключи — продължаваше Гандалф. — Защото, както се бе досещал Исилдур, надписът беше на езика на Мордор и слугите на Кулата. И онова, което казваше, вече бе известно. Понеже в деня, когато Саурон за пръв път надянал Единствения на пръста си, Келембримбор, създателят на Трите, го забелязал и отдалеч го чул да изрича тия думи и тъй се разкрили злите му замисли. Аз незабавно се сбогувах с Денетор, но докато пътувах на север, ме пресрещнаха вести от Лориен, че Арагорн е минал по този път и че е намерил създанието, наричано Ам-гъл. Тогава най-напред отидох да се срещна с него и да изслушам разказа му. На какви смъртни заплахи се е изложил сам-самичък, не смеех и да помисля.
— Едва ли е нужно да говорим за тях — каза Арагорн. — Ако дългът повелява някому да мине пред взора на Черната Порта или да тъпче смъртоносните цветя на Моргулската долина, тогава ще има и заплахи. Аз също се бях отчаял най-сетне и бях наченал пътя си към дома. И тогава случайно се натъкнах на онова, което дирех — отпечатъци от меки нозе край едно кално езерце. Но сега следата бе свежа и устремена, не водеше към Мъртвите блата, а оттам. Проследих я покрай Мъртвите Блата и там го застигнах. Залових го, залових Ам-гъл, додето се спотайваше, надникнал в застоялите води сред падащия здрач. Той бе покрит със зелена тиня. Боя се, че никога не ще ме обикне; ухапа ме и аз не се церемоних с него. Нищо друго не изкопчих от неговата уста освен белега от зъбите му. За мен най-лошата част от странстването бе пътят назад — бдях над него ден и нощ, карах го да върви пред мен с примка на шията, със затъкната уста, докато се укроти от глад и жажда, и все го водех напред, към Мраколес. Най-сетне го доставих там и го предадох на елфите, както се бяхме разбрали; и с радост се отървах от компанията му, защото вонеше. Колкото до мен, надявам се да не го видя никога вече, но Гандалф дойде и търпеливо се впусна в дълги разговори с него.
— Да, дълги и уморителни — каза Гандалф, — но не безполезни. Преди всичко разказът му за загубата съвпадаше с онова, което Билбо за пръв път бе признал наскороq но това нямаше голямо значение, тъй като вече се бях досетил. Ала едва тогава узнах, че пръстенът на Ам-гъл идва от Великата река край Перуникови поля. Узнах още, че го е притежавал дълго. Много по-дълго от жизнения срок на дребния му род. Могъществото на пръстена бе разтегнало годините му далеч над положения срок, ала такова могъщество владеят само Великите Пръстени. И ако това доказателство не ти стига, Галдор, остава другата проба, за която споменах. Върху същия този пръстен, който се издигна пред погледите ви кръгъл и неукрасен, още могат да се разчетат думите, описани от Исилдур, стига човек да има сила да хвърли за малко златната дреболия в огъня. Аз сторих това и ето какво прочетох:
Аш назг дурбатулук, аш назг гимбатул, аш назг тракатулук аг бурзум-иши кримпатул.