Властелинът на пръстените

„Магаре! Глупак! Трижди достойни и любими Пиволее! — рекох аз. — Това са най-добрите новини, които получавам от средата на лятото насам; струват поне една жълтица. Нека седем години над пивото ти се простира магията на най-превъзходното великолепие! Сега мога да си почивам цяла нощ за пръв път, не помня вече откога.“

И тъй, прекарах там нощта, питайки се загрижено какво е станало с Конниците; изглежда, само двамина се бяха появили в Брее. Но през нощта чухме и други. Не по-малко от петима долетяха от запад, изкъртиха портите и профучаха през Брее като виещ вятър; местните жители и до днес треперят и чакат края на света. Станах преди разсъмване и тотеглих подир тях.

Не знам точно, но ми се струва, че е станало следното. Предводителят им се е укрил южно от Брее, докато двама са минали през селото, а трима други са нахлули в Графството. Но след неуспехите в Брее и Щурчов дол те се завърнали с вести при предводителя си и тъй оставили за малко Пътя само под надзора на съгледвачите си. Предводителят изпратил неколцина от тях на изток, направо през пущинака, а той, кипнал от ярост, препуснал заедно с останалите по Пътя.

Аз вихрено се понесох към Бурния връх и преди залез на втория си ден след Брее стигнах там — но те ме бяха изпреварили. Побягнаха, защото усещаха как се задава гневът ми и не смееха да се изправят пред него, докато грее слънцето. Но през нощта се събраха наоколо и аз бях обсаден на върха на хълма, в древния пръстен на Амон Сул. Изпитанието наистина бе тежко за мен — такива светлини и пламъци не са се виждали по Бурния връх от времето на някогашните бойни сигнални клади.

По изгрев слънце се изскубнаха и побягнаха на север. Нямах надежда да сторя нещо повече. Невъзможно бе да те намеря из пущинака, Фродо, пък и би било безумие да опитвам, с Деветте по петите си. Тъй че трябваше да вярвам в Арагорн. Но се надявах да отвлека неколцина от тях и въпреки това да стигна до Ломидол преди вас и да изпратя помощ. Четирима Конници наистина ме подгониха, ала подир известно време обърнаха гръб и като че се насочиха към Брода. Това донякъде помогна, защото са били само петима, когато са нападнали бивака ви.

След дълъг и тежък път покрай Скрежноблик, през Голо бърдо и пускане от север, най-сетне пристигнах тук. Това ми отне почти четиринадесет дни след Бурния връх, защото не можех да яздя сред скалите на троловите бърда и Сенкогрив си замина. Отпратих го при господаря му, ала велика дружба се роди помежду ни и при нужда той ще долети на зова ми. Ала тъй се случи, че пристигнах в Ломидол само три дни преди Пръстена и новините за опасността вече бяха стигнали дотук… което наистина се оказа добре.

И това, Фродо, е краят на разказа ми. Дано Елронд и останалите ми простят за дължината му. Но не се бе случвало до днес Гандалф да не отиде на среща, когато е обещал. Мисля, че бе нужно да се даде отчет на носителя на Пръстена за едно тъй странно събитие.

Е, разказът вече е изречен от игла до конец. Ето ни всички тук, ето го и Пръстена. Но още не сме направили и крачка към целта си. Що да правим с него?

Настъпи мълчание. Най-после Елронд заговори отново:

— Скръбни са тия вести за Саруман; вярвахме му и той бе неразделен участник във всички наши съвети. Опасно е да се изучава прекалено дълбоко изкуството на Врага, за добро или за зло. Но такива падения и предателства, уви, са се случвали и преди. От разказите, които чухме този ден, най-странен за мен бе разказът на Фродо. Освен присъстващия Билбо познавах малцина хобити и сега ми се струва, че той може би не е толкова единствен и изключителен, колкото смятах. Много се е променил светът, откакто за сетен път бях по западните пътища. Ние познаваме Могилните твари под най-различни имена; много приказки се разказват за Старата гора — всичко съхранено днес е само късче от северните и покрайнини. Имаше времена, когато от дърво на дърво катеричките можеха да стигнат от Графството до страната Дун западно от Исенгард. Из тия земи пътувах някога и множество диви и странни създания видях. Но бях забравил за Бомбадил, ако наистина това все още е същият, който в древни времена бродеше из гори и хълмове и дори тогава бе от старите по-стар. Тогава не го наричаха така. Ярвен Бен-адар бе името му, най-стар и без баща. Но оттогава други народи са му дали още много имена: джуджетата — Форн, Северните хора — Оралд… Странно същество е той, но може би трябваше да го поканя на Съвета ни.

— Той нямаше да дойде — каза Гандалф.

— Не можем ли все още да пратим послание и да получим помощта му? — запита Ерестор. — Изглежда, той има власт дори и над Пръстена.

— Не, аз не бих казал така — възрази Гандалф. — Да речем по-скоро, че Пръстенът няма власт над него. Той сам си е владетел. Но не може да унищожи Пръстена, нито да пречупи властта му над другите. А сега се е оттеглил в една малка област, чиито граници сам е очертал, макар че никой не може да ги види; и няма да ги престъпи, в очакване може би на нови времена.