Властелинът на пръстените

— Там чухме слухове за него и се досетихме, че дълго е обитавал из мрачните хълмове, ала не го открихме и накрая аз се отчаях. Тогава, в отчаянието си, отново си спомних за пробата, която би могла да направи ненужно издирването на Ам-гъл. Самият пръстен можете да покаже дали е Единственият. Припомних си думи, изречени пред Съвета — думи на Саруман, небрежно изслушани навремето. Сега ясно ги чувах в сърцето си. „Всеки от Деветте, Седемте и Трите има свой собствен камък — бе казал той. — Единственият — не. Той беше кръгъл и без украса, сякаш бе някой от по-дребните пръстени, ала създателят му бе вградил в него знаци, които може би и днес изкусният ще види и разчете.“ Какви са тия знаци, Саруман не бе казал. Кой ли щеше да ги знае сега? Създателят. А Саруман? Макар и велика, неговата премъдрост трябваше да има извор. Чия ръка освен Сауроновата бе държала този предмет, преди да се изгуби? Единствено ръката на Исилдур. С тази мисъл аз изоставих гонитбата и спешно заминах за Гондор. В прежни дни там приемаха охотно членовете на моя орден и най-вече Саруман. Той често гостуваше за дълго на Владетелите на града. Ала Владетелят Денетор ме прие не тъй дружелюбно, както преди и неохотно ми разреши да подиря из свитъците и книгите в хранилищата. „Чети, ако наистина търсиш, както твърдиш, само записи за древните дни и за основаването на Града — рече той. — За мен миналото е по-ясно от онова, що предстои и там е моята грижа. Но не ще откриеш нищо неизвестно за мен, мъдреца на този Град, освен ако си по-изкусен дори от Саруман, който дълго проучваше нашите записи.“ Тъй рече Денетор. И все пак в хранилищата му лежат летописи, които днес малцина, та били те и мъдреци, могат да разчетат, защото писмената и езикът им са станали неясни за родените отпосле. И още, Боромире, откакто загинаха кралете, до ден-днешен в Минас Тирит лежи непрочетен от никого, освен от Саруман и мене, един свитък, написан от самия Исилдур. Защото Исилдур не си е заминал веднага подир Мордорската битка, както разказват някои.

— Някои на Север може би — прекъсна го Боромир. — Всички в Гондор знаят, че най-напред той отишъл в Минас Анор и поживял там с племенника си Менелдил, за да го обучи, преди да му повери властта над Южното Кралство. По онова време посадил там в памет на брат си последната фиданка от Бялото Дърво.

— Ала по онова време е изписал и този свитък — каза Гандалф — а това, изглежда, не се помни в Гондор. Защото свитъкът се отнася до Пръстена и ето що е изписал в него Исилдур:

Сега Великият Пръстен ще замине към съкровищниците на Северното Кралство, ала записите за него ще останат в Гондор, където живеят и наследниците на Елендил, та да не идва време, когато да избледнее споменът за великите събития.

А подир тия думи Исилдур описва Пръстена такъв, какъвто го е намерил: